— Здрасти.
Той ме погледна с леко разфокусирани лешникови очи.
— Къде е Пейдж?
— Имаше работа вътре и ме помоли да ти донеса това. — Подадох му чая с лед. Той известно време го гледаше така, сякаш се опитваше да си припомни дали наистина е жаден. Когато не посегна да вземе чашата, аз я оставих на парапета зад него.
— Тя ще дойде ли? — Той погледна над рамото ми зад мен.
— Не съм сигурна. Доста работа има. — Зачаках да се обърне към мен. Той не го направи. — Между другото, аз съм Ванеса.
— Приятно ми е — изломоти, без дори да ме погледне.
Пристъпих толкова близо до него, че виждах как се надигат гърдите му при всяко вдишване.
— Удоволствието е мое.
За части от секундата гърдите му замряха неподвижно.
— Прекрасна вечер — казах тихо, намразвайки се все повече. — Искаш ли да се поразходим?
Той се обърна към мен. Погледът му леко се проясни, присви очи и изпитателно огледа лицето ми. Реших, че трябва още малко да го окуража — наклоних се към него и издадох съвсем тихичко една-единствена нота, така че никой друг, освен него да не я чуе. Това беше разновидност на наученото от Шарлът, но след като не проработи с рибаря в заведението на Мърфи, не очаквах и сега да има особен ефект. Единственото, на което се надявах, бе да отклоня вниманието на Джейми от Пейдж към мен.
Ето защо се стъписах, когато очите му се разтвориха широко и се впиха в моите. Тялото ми се съживи толкова неочаквано, че неволно ахнах и се вкопчих в ризата му, за да не политна. Приемайки това като покана, той обгърна талията ми с ръце.
— Хайде да се поразходим — прошепнах.
Той охотно ме последва. Главата ми се замая, докато вървяхме по кея и се спускахме към плажа, колкото се може по-далече от ресторанта на Бети. Част от мен настояваше да се задоволя с току-що получената енергия и веднага да се върна обратно. Но друга, по-голямата, ме тласкаше да продължа. Шарлът ми каза, че най-сигурният начин да си възстановя силата, е като привлека вниманието на момче, увлечено по друго момиче — поне докато, както предполагах, и това не престане да действа най-накрая. Ако наистина е така и Пейдж добре си е свършила работата, тогава още няколко минути с Джейми нямаше да навредят на никого. Най-малко това щеше да ми даде достатъчно сила, за да поправя грешките си от предишния ден.
Ето защо още веднъж се обърнах назад, за да се уверя, че сме се отдалечили достатъчно. Задържах погледа си върху редицата коли на паркинга, където се криеха Саймън и Кейлъб.
Това е за него — казах си. То е в името на всички нас.
Разположих се на пясъка и се усмихнах на Джейми. Той седна до мен. Споменах, че ми е станало студено и ръката му тутакси ме прегърна. Сгуших се до него, което доведе и до по-разпалени ласки. Скоро лежахме един до друг с преплетени тела. Не го целувах — отказвах да го направя, независимо колко силно го желаеше тялото ми — но той ме целуваше. Докато устните му обхождаха лицето ми и пълзяха надолу по шията, притворих очи. Заслушах се как водата приижда към нас, а после се отдръпва. Отдадох се на насладата и оставих тялото си да изживее момента, сякаш моето физическо и емоционално аз бяха две независими, противоположни сили, стремейки се да се обединят за всеобщо добро.
Толкова бях погълната от случващото се, че не усетих чуждото присъствие, докато вече не беше прекалено късно.
— Ей! — Гласът ми се стори някак познат, но и далечен. Приглушен. Сякаш идваше изпод дебело одеяло. — Ей!
Магията на момента се развали. Някой рязко изправи Джейми на крака, преди да го повали обратно върху пясъка на няколко крачки от мен. Когато той опита да се изправи, втори удар го тръшна на земята. Надигнах се със замаяна глава. Заради тъмнината и световъртежа ми трябваха няколко секунди, за да схвана какво става.
Когато най-накрая разбрах, аз се изправих с олюляване и се хвърлих към Саймън.
— Спри! Той нищо не е направил!
— Стой настрани, Ванеса! — извика Саймън, без дори да ме погледне. — Остави ме да се оправя с него.
— Няма нищо за оправяне! — Сграбчих го за ръката и го дръпнах, когато за трети път посегна да удари Джейми. — Добре съм!