Саймън рязко издърпа ръката си от моята.
Той обаче няма да е добре, когато приключа с него.
Усетих сила, каквато не бях изпитвала от седмици и краката ми сами ме понесоха. Заобиколих Саймън и се хвърлих между него и Джейми.
— Той нищо не е направил — повторих настоятелно. — Грешката е само моя.
Все още втренчен в превитата фигура зад мен, Саймън понечи да възрази. После обаче нещо друго привлече вниманието му и той обърна очи към мен.
— Ванеса! — Той изопна рамене. Ръцете му се отпуснаха. — Очите ти… твоят поглед…
— Сега са различни, така ли? — предположих.
Той поклати глава.
— Красиви са.
Нищо не казах. Благоговението на Саймън бързо премина в смут.
— Добре ли си? — попита. — Този не те ли нападна?
— Добре съм. И не, не ме е нападал.
Саймън местеше поглед от мен към Джейми, който продължаваше да лежи на пясъка, после пак към мен.
— Но ако ти си… Щом той не е… — Той вдигна ръце, после безпомощно ги отпусна покрай тялото си. — Тогава какво правехте?
Протегнах ръка с мълчалива молба да ми даде секунда, после отидох при Джейми и му подадох същата ръка. Той я пое и аз му помогнах да се изправи.
— Трябва да се върнеш в ресторанта — казах. — Пейдж ще се радва да те види.
Той се поколеба и за момент реших, че няма да го направи. Но след миг кимна и със залитане се отдалечи.
Когато се обърнах към Саймън, той също си беше тръгнал. Явно е разбрал. Може би не всичко — като причината например, — но достатъчно, за да схване какво всъщност правехме с Джейми, когато е помислил, че съм нападната. Стоях на плажа, разкъсвана от желанието да го последвам, да го спра, да го прегърна, но не бях сигурна дали и той желае същото.
Най-накрая той проговори.
— Ти го целуваше.
— Той ме целуваше — отвърнах спокойно.
— Има ли значение кой кого?
Преди няколко минути си въобразявах, че това има значение. Но сега, когато видях колко е разстроен Саймън, вече не бях толкова сигурна.
— Имах нужда от него — казах.
Това го накара да спре.
— Моля?!
— Не специално от него… но имах нужда да съм с момче. Физически.
— И какво — не можа да изтърпиш, докато минеш огромното разстояние до паркинга ли?
Говореше високо, осъдително. Толкова ме заболя, че трябваше да отместя поглед от него.
— Това е част от всичко останало, Саймън.
Той пристъпи към мен.
— От какво е част?
Сега, когато тялото ми не беше вече толкова обезводнено, сълзите потекоха лесно. Изтрих очи и го погледнах.
— От моя живот.
Чертите на лицето му се отпуснаха, но раменете му оставаха изопнати от напрежение. Усещах, че се разкъсва между гнева и желанието да ме утеши.
— Забелязвал ли си как изглеждам напоследък — уморена, слаба, по-възрастна — попитах.
— Вярно, че имаше уморен вид, но пък и преживя толкова много. Щеше да е чудно, ако не си изтощена.
— Не е само това. — Не откъсвах очи от лицето му, копнеейки да премахна неговата болка. — Аз съм болна.
Той направи още една крачка към мен.
— Болна… Но как така?
— Тялото ми ме предава. Заради това, което съм всъщност. Сега имам нужди, каквито другите хора нямат.
— Като солената вода. И плуването.
— И от това, което току-що видя.
Той ме загледа мълчаливо, сякаш очакваше всеки момент да кажа, че всичко е било шега. Когато не го направих, стисна главата си с ръце и се извърна към океана.
— Ти не ми действаш така. — Гласът ми се пречупи и сълзите рукнаха още по-силно. — Не и по този начин. А толкова ми се иска… Представа нямаш колко силно го искам. Но тъй като ме обичаш…
— Затова не мога да ти дам онова, от което се нуждаеш ли? Имаш ли представа как звучи всичко? Как се чувствам?
Поех си дълбоко въздух, издишах.
— Да.
Ръцете му се отпуснаха и главата му клюмна. Приближих се и застанах до него. Имаше прилив и вълните идваха почти до краката ни, преди да се оттеглят навътре.
— Обичам те, Саймън — казах, впила очи в далечния тъмен хоризонт. — Затова трябва да знаеш, че от тук нататък ще става още по-страшно. Но и сега вече е достатъчно зле. Когато с нашите пристигнахме тук, си мислех, че владея положението — иначе не бих ги убедила да се върнем на това място. Но после започнах да се чувствам все по-зле, макар да се преструвах, че всичко е наред. Въобразявах си, че като пия повече и плувам по-дълго, всичко ще се оправи. Сега обаче знам, че това не помага… Затова не мога да искам от теб да останеш с мен. Прекалено тежко е. И не е честно.