Той продължи да мълчи дълго след това. Тайно се надявах, че с това всичко ще приключи и няма да се налага да разкривам какво ми каза Шарлът, преди да издъхне. Надявах се един ден просто да изчезна и да не се налага той да научава, защото за него ще съм загубена много преди това.
Но той изрита настрани едната си обувка, после другата. Свали си чорапите. Мина през пяната на прибоя, преодоля вълнолома и нагази в океана. Задържа се там, загледан във водата, след това се обърна и протегна ръка.
Не свалях поглед от очите му, докато вървях към него. Взех протегнатата му ръка и той ме притегли плътно до себе си. Останахме така, прегърнати, моята буза опряна на гърдите му, неговата брадичка притисната в главата ми, докато приливът стана толкова висок, че вече не усещахме пясъчното дъно под краката си.
Тогава разбрах, че това няма да е достатъчно.
Вече нищо нямаше да е достатъчно.
Глава 24
Когато пристигна следващия имейл, двамата със Саймън седяхме в едно кафене в градчето, надявайки се да издебнем Колин, докато поема сутрешната си доза кофеин. Обаждах му се няколко пъти и изпратих няколко съобщения с куп извинения след срещата ни в заведението на Мърфи, обещавайки да се реванширам при следващата среща, но той нито се обади, нито отговори на есемесите ми. Обмислях да взема адреса му от нашите, които трябваше да знаят къде живее брокерката ни, но не успях да измисля основателна причина да го посетя у тях, без това да предизвика лавина от въпроси. Пък и никой не би се чувствал в свои води, ако реши да притисне убиец на негов терен. Планът беше да го предразположа за нови самопризнания, но този път Саймън, Кейлъб и Пейдж да са наблизо, за да се намесят, щом се наложи. Но нямаше смисъл да му даваме предимство, като отидем на крака у тях.
Така оставаше да чакаме среща на обществено място… и да дебнем.
— Започва се — каза Саймън, когато телефонът му сигнализира за ново съобщение от Кейлъб. — Тъкмо навреме.
Наведох се към него, за да видя изпратената снимка.
— Тя е в супермаркета, носи черна риза и не гледа към обектива. — Той изпъшка. — Както винаги, много ни улеснява, няма що.
— Чакай — спрях го, когато понечи да затвори телефона. — Можеш ли да увеличиш образа? По-точно китката й.
При увеличението снимката стана по-размита, но въпреки това беше достатъчно ясна, за да видя онова, което ме интересуваше. Отпуснах се назад, усещайки как кръвта се оттегля от лицето ми и тялото ми изтръпва.
— Какво? — Саймън приближи снимката към очите си. — Какво видя?
Камбанката над вратата иззвъня при влизането на нов посетител. Извърнах рязко глава натам и сграбчих празната си чаша от кафе, сякаш това решаваше всичко. Когато посетителят се оказа възрастна жена, върнах обратно чашата на масата, но за всеки случай продължих да я държа.
— Гривната й — казах тихо.
— И какво за нея?
— Това всъщност е огърлица. Нали виждаш как я е увила около китката си няколко пъти?
— Да — отвърна той. — Ами какви са тези неща, които висят от верижката?
— Талисмани. Два зодиакални камъка и два инициала.
— Единият е 3 — каза той, присвивайки очи. — Другият обаче е наполовина скрит от ръката.
Наистина беше така. Но на мен не ми трябваше да видя цялата буква, за да разбера коя е.
— Това е П. — Замълчах, защото още не можех да повярвам онова, което се канех да кажа. — П като Пейдж.
Саймън веднага направи връзката.
— Защо носи огърлицата на Рейна като гривна?
Защото няма как да се откажеш от онова, което е твоя майка — което е било твоя майка. Защото цял живот оставаш свързан с нея, независимо колко ужасни дела е извършила. Защото понякога не е зле да се преструваш, че всичко е наред и твоето семейство е като всички останали.
— Представа нямам — казах гласно. — Но пък има по-важни неща от това, за които да се тревожим.
— Съвсем сигурна ли си, че това е тя? Дали да не почакаме за още снимки, преди да…