Следващите няколко минути ми минаха като в мъгла. Добрах се до джипа, пълен с дъждовна вода, и се обадих на полицията. Казах, че съм открила мъртво тяло на плажа, дадох им точното местоположение и съобщих, че нещо нередно става в ресторанта на Бети. Звъннах на Саймън и оставих кратко съобщение, че съм добре, но Пейдж е в беда, затова го моля да отиде в ресторанта колкото може по-бързо. Докато палех колата и давах на заден, позвъних и на нашите, за да ги успокоя, че съм добре и ще се прибера час по-скоро.
Не мислех за онова, което извърших току-що. Не можех да мисля за това сега. Ако си го позволях, трябваше да спра. И да седя в колата със свален гюрук, докато потоците сладка вода плющят по кожата ми и постепенно отравят тялото ми.
Пейдж обаче имаше нужда от мен. Не успях да спася Колин… нито Джъстин и Шарлът… но все още можех да спася най-добрата си приятелка.
Така се бях съсредоточила в тази мисъл, че щях да излетя с мръсна газ от паркинга, без да забележа колата, спряла между контейнера за смет и пясъчната дюна. Щом я зърнах, толкова силно набих спирачки, че джипът подскочи.
Пред мен стоеше празен оранжев пикап. С окачени въдици отзад. Ако Пейдж е в опасност, дори когато Колин вече не може да я нарани, значи, той не е действал сам през последните седмици. И тук ли е имал подкрепление? Дали рибарите не дебнат някъде около паркинга, докато чакат той да си свърши работата?
Ванеса!
Разтърсих глава и натиснах педала на газта. Гумите забуксуваха в калта, преди да наберат скорост и да изстрелят колата на заден ход. Изхвръкнах на пътя, олюлях се на завоя и се понесох към града.
Докато карах, бурята се усили. Небето стана нощно непрогледно, а дъждът се превърна в плътна сива стена, която светлината на фаровете не можеше да пробие. Добре че светкавиците озаряваха мрака — и пътя — на всеки няколко секунди. Стисках здраво волана и гледах право пред себе си, а в мислите ми бе единствено Пейдж. Когато телефонът иззвъня, погледнах на екрана от кой номер ме търсят. Бяха нашите, затова оставих да се включи гласовата поща.
Щом наближих градчето, заговорих отново.
Почти пристигнах. Добре ли си?
Секундите се точеха. Едва дишах и вперена в почти непрозрачното предно стъкло следвах размитата двойна жълта линия на пътя. Вече се канех да повторя въпроса, този път по-силно, когато тя отговори.
Да — отвърна с треперещ глас. — Но той е тук.
Кой? Къде?
Тя заговори отново, но гласът й потъна в тътена на гръмотевицата. Начупената линия на светкавицата озари небето, преди да порази едно дърво от дясната ми страна, разцепвайки го надве. Когато едната половина на стеблото се наклони над шосето, натиснах газта, но вече беше късно. Понесено от собствената си тежест, дървото се стовари върху асфалта, преди да успея да мина. Спрях рязко, избягвайки сблъсъка само на сантиметри, после дадох заден и се опитах да го заобиколя.
Препятствието се оказа прекалено голямо. Препречваше цялата ширина на шосето, а върхарите на короната стигаха гората на двайсетина крачки от канавката. Отворих вратата, изскочих от джипа и затичах към дървото, решена да си проправя път. Натиснах с всичка сила; стеблото леко помръдна, но не се отмести. Тъй като падна под наклон, беше и твърде високо, за да мина отгоре. От другата страна пътят оставаше тъмен. В такава буря хората обикновено отбиват встрани на банкета, за да изчакат стихията да отмине. Затова имаше малка вероятност някой друг, освен полицията, да приближи откъм Уинтър Харбър. Тъй като и те няма да могат да преминат, поне щяха да ме върнат обратно до града.
А до там имаше най-малко километър и половина.
В главата ми Пейдж тихичко скимтеше.
Оставаше ми само едно. Преместих джипа встрани от пътя. Грабнах телефона, чантата и ключовете. И побягнах.
Краката ме понесоха напред. Префучавах през камъни и клонаци. Сърцето ми биеше бързо, но равномерно. Още преди да се усетя, пред мен се появиха мъждивите светлини на главната улица.
Още ли си в ресторанта на Бети? — попитах Пейдж.
Да.
Къде?
Във…
Тя замлъкна.
Пейдж! Добре ли си?