Никакъв отговор.
Затичах още по-бързо, спринтирайки през града. Щом зърнах ресторанта, измъкнах телефона си от чантата и пак потърсих Саймън. Той не отговори, затова му оставих ново съобщение на гласовата поща, че съм в ресторанта с Пейдж и го моля да дойде при нас по-бързо.
Взех на един дъх стълбите пред главния вход и блъснах вратата. Тя не поддаде. Стиснах топката на дръжката по-здраво и опитах отново.
Вратата се оказа заключена. Посред бял ден, точно когато трябваше да сервират обяда. Ресторантът на Бети работеше 365 дни в годината и не затваряше по никакъв повод. Пейдж обичаше да казва, че дори снежна виелица да затрупа града, всеки би могъл да стигне със снегоходки до кея, където винаги ще го чака топла купичка чорба. А тази буря, колкото и силна да беше, не беше по-страшна от зимна виелица… Тогава какво ставаше?
Чак тогава я видях. Написана на ръка бележка, залепена от вътрешната страна на малкото прозорче на вратата.
Ресторантът на Бети е затворен за частно парти. Моля, Заповядайте пак утре!
Пейдж нищо не беше споменала за частно парти. Но отвътре се носеше музика, която чувах дори през вратата. Когато тръгнах по верандата и надникнах през прозорците на салона, видях, че вътре наистина има нещо като празненство. Разпознах мнозина от рибарите, които напоследък станаха наши постоянни клиенти. Те сновяха от група на група, разговаряха и се смееха заедно с няколко момичета, които не познавах. Никой не седеше по масите и не се хранеше, стояха прави като на коктейл. Може би просто защото нямаше кой да ги обслужи — бързо обходих с поглед салона и не забелязах никого от персонала.
Пейдж — опитах отново, втурвайки се надолу по стъпалата на верандата. — Тук съм. Ти къде си?
Никакъв отговор. Заобиколих тичешком ресторанта и се втурнах към служебния вход. Не се изненадах, когато и той се оказа заключен. Изпитах облекчение, когато надзърнах през малкото прозорче до вратата и не видях никого вътре. Огледах се, за да съм сигурна, че никой не ме е проследил. После си отворих с ключа, който ми даде Пейдж, когато започнах работа като салонен управител.
Първо проверих мазето. Долу нямаше никого, затова се качих по стълбите и огледах последователно килера с провизии, миялната и хладилното помещение. Навсякъде беше празно. Прикрих се зад купчините съдове, опитвайки се да измисля как да вляза в салона, без някой да ме види, когато нещо над главата ми издумка. Шумът беше последван от слабо чегъртане, което започна отляво и мина надясно.
На плота до мен имаше нож. Лежеше край един разполовен домат, сякаш на този, който го е разрязал, внезапно му се е наложило да напусне. Сграбчих ножа и тръгнах нагоре по стълбите.
Докато се качвах, дочух гласове. Слабите стенания на Пейдж сякаш се усилиха и скоро си дадох сметка защо е така — чувах ги едновременно и във, и извън главата си.
Щом стигнах най-горното стъпало, стиснах още по-здраво ножа и пристъпих на закритата тераса за почивка на персонала.
Нямах план за действие, но дори да го бях измислила, той нямаше как да ми помогне. Когато видях сцената пред себе си, бях толкова стъписана, че не можех да реагирам.
Терасата, както и салонът на долния етаж, беше празнично украсена. От тавана висяха хартиени фенери и се поклащаха при всеки порив на вятъра. По масите, пода и перилата имаше свещи, а пламъчетата им бяха защитени от бриза със стъклени похлупаци. На масата в центъра, където с приятелите ми бяхме седели толкова пъти, сега имаше сребриста кофа с лед и три бутилки шампанско в нея. Наоколо стояха чаши за шампанско.
Пейдж седеше на пластмасов стол в единия ъгъл на верандата. Китките й бяха завързани с въже, а устата — запушена. Главата й клюмаше на една страна, сякаш беше твърде уморена да я държи изправена. Джейми, красивият млад рибар, когото разигравахме с Пейдж преди няколко дни, стоеше до нея. Саймън и Кейлъб, също завързани и със запушени усти, лежаха един до друг в противоположния край на терасата. Когато Саймън ме видя, тялото му подскочи, сякаш инстинктивно се устреми към мен да ме защити. Едва успях да кимна с глава и той остана неподвижен. Не исках да подплаши техния похитител, който в момента стоеше с гръб към мен.
Пейдж, ти…
— Ванеса!
Главата на Пейдж рязко се изправи. Отстъпих назад.
Натали се обърна с лице към мен.
— Колко мило, че се присъедини към нас. — Тя стана от скута на мъжа, където седеше дотогава, и бързешком прекоси терасата. Носеше меко падаща червена лятна рокля, толкова дълга, че полите й се влачеха отзад. — Какво ще кажеш за малко пенливо шампанско?