Тя посочи с глава зад себе си. Наклоних се наляво и погледнах покрай нея към бара… където красива блондинка полираше чашите.
— Натали? — възкликнах.
Очите на Пейдж светнаха.
— Познаваш ли я?
— Срещали сме се. Онзи ден дойде да обядва.
— Е, днес пък дойде за закуска — точно когато Карла си раздра престилката и изхвръкна навън. Тук вече имаше едно семейство, което беше настанено, но още не беше поръчало, а и една двойка чакаше да я настанят, но никой не им обръщаше внимание. Ето защо Натали се зае с това.
— Ами Луис? — попитах. — Ами другите от персонала? Не можеха ли те да се погрижат?
— Разбира се, че биха могли. И сигурно щяха да го направят, стига Луис да не виеше, че никой не може да го напуска току-така, а останалите да не се бяха сврели в ъгъла на кухнята.
Наблюдавах как Натали пренарежда чашите за вино и размества шотовете. Движенията й бяха бързи и сръчни, сякаш доста време е прекарала зад бара.
— Работила е в такъв ресторант преди пет години в родния си Върмонт — каза Пейдж, сякаш прочела мислите ми. — Тук е за лятото, защото баща й настоявал да изкарат последното си приключенско лято като баща и дъщеря, преди тя да постъпи в колеж наесен.
— Тогава защо и двата пъти идва тук сама?
Пейдж ме изгледа внимателно.
— Защото той е плувал. Подрямвал е. Или си е четял вестника. А пък тя е имала достатъчно време да убие някого. — Тя внимателно изучаваше лицето ми, което пламна под нейния поглед. — Ванеса, нещо не е наред ли?
Отворих уста да отговоря, но се спрях. Аз също усетих, че в гласа ми прозвуча подозрение, а като отричам нещо очевидно, само ще си навлека още повече въпроси, на които нямам отговор. Пейдж ме познаваше прекалено добре и нямаше да позволи да се измъкна.
— Извинявай — казах. Денят ми започна накриво, това е всичко.
Тя се закова на място и очите й се разшириха.
— Да не би оранжевият пикап да те е проследил дотук?
— Не, за щастие. От онази вечер не съм го виждала. — Разказах на Пейдж за пикапа, защото имах нужда да го споделя с някого, а не исках да тревожа нашите. Освен това, с изключение на миналата година, целият й живот беше минал в Уинтър Харбър; реших, че може да има идея чий е пикапът. Не знаеше, но каза, че ще си отваря очите и ушите. — Просто не бях в най-добрата си форма и ми трябваше повече време от обичайното, за да се изправя на крака.
— Слава богу. За пикапа де, не за…
— Схванах. — Усмихнах й се. — А ти как си, между другото?
— Какво имаш предвид?
Изчаках момчето от кухнята да мине покрай нас, после снижих глас и продължих:
— Как се чувстваш физически, откакто сме се върнали? Усещаш ли се по-различно, отколкото в Бостън?
Тя се замисли.
— Всъщност не. Може би малко по-уморена, но то е защото по цяла нощ мисля за ресторанта. Всичко останало си е съвсем нормално. — Тя замълча. — Защо питаш? При теб как е?
Не ми се искаше да й причинявам допълнителни тревоги, при това неоснователно, затова поклатих глава.
— Просто и аз съм уморена. Но това трябваше да се очаква — новата къща, преместването и всичко останало.
— Точно така. — Тя хвана ръката ми. — Ела. Знам какво ще ни помогне.
Поведе ме през салона. Когато минахме покрай бара, главата на Натали беше скрита зад вратичката на един от шкафовете. Пейдж очевидно реши, че официалното представяне може и да почака, защото подмина, без да забави крачка.
В кухнята ме настани на една табуретка до хладилника с месо, докато успее да намери храна скришом от Луис, който вече не крещеше, но още гледаше сърдито. Две минути по-късно ми подаде пластмасова чиния и седна на табуретка до мен.
— Геврек с топено сирене с водорасли, пържени картофки, вода с лед и двойно кафе. Всичко това поръсено обилно със сол.
Проследих пръста й, който сочеше различните лакомства.
— Това би трябвало да е най-неапетитното и неядливо „менк“, което някога е поднасяно.
— Но? — попита Пейдж.
— Въпреки това е съвършено.
Тя остана с мен, докато се нахраня, като държеше под око Луис, за да не наплаши още някого и да го принуди да напусне. Продължихме да бъбрим безгрижно, обсъждайки моя джип и плановете на Пейдж да пребоядиса фоайето и да постави сандъчета с цветя. Минаха няколко дни, а ние още не бяхме обсъдили онова, което чух при огледа на къщата, но аз нямах нищо против. Надявах се да е било инцидентно и скоро да го забравим.