— Моето гадже… моето бивше гадже… така и не ми направи предложение — обявих аз.
Тя се обърна.
— Въпреки това искаш да си пак с него.
Отговорът дойде лесно, инстинктивно, но не бих могла да го изрека гласно. За щастие, Натали запълни празните досега места.
— В такъв случай е по-добре да му го кажеш съвсем ясно, защото ако не ти, някой друг ще го направи.
Глава 8
По-късно същата вечер стоях в кухнята на къщата край езерото, втренчена в екрана на мобилния си телефон. Независимо колко силно го исках, думите не можеха да се изпишат сами, а всичко, което опитах през последния час, звучеше не на място. Трябваше да изглежда едновременно непреднамерено и сериозно. Чаровно, но и искрено. Неизискващо, но и неустоимо. И колкото повече се опитвах да постигна всичко наведнъж, толкова по-малко време ми оставаше да се радвам на плодовете от труда си. Стига да приемем, че трудът ми ще бъде възнаграден, но можеше и да не е. Тази вероятност още повече затрудняваше избора на думи.
Нали си сирена — укорявах се аз. — Независимо дали ти харесва, или не, това би трябвало да ти се получи лесно.
Зяпах телефона така още минута, после го оставих. След това пак го взех. Отворих хладилника. Затворих го. Пуснах радиото. Взех да сменям станциите.
Опитах се да избера между джаз и ретро парчета, единствените станции, които не звучаха така, сякаш се излъчват от върха на комин, когато на кухненската врата се почука.
Очите ми се приковаха в сянката, очертана зад транспаранта, който бях спуснала по-рано, за да не ме виждат отвън. Инстинктивно посегнах към керамичния буркан с ножовете и дървените лъжици и когато не го открих на обичайното му място, си казах, че неочакваният посетител сигурно е брокерката Ан, или хора, които са видели надписа край пътя „ПРОДАВА СЕ“ и искат да огледат къщата по-отблизо.
Докато вървях към вратата, стисках телефона в ръка и си отбелязвах наум да поговоря с мама за това. В края на краищата е осем часът. И къщата е все още наша. Макар да не живеем вече тук, това не значи, че всеки може да се навърта наоколо по нощите.
— Ванеса. Здрасти.
Освен, разбира се, ако това не е Саймън.
— Тя кара ауди — каза той.
Трябваше ми опора и се подпрях на вратата.
— Коя?
— Извинявай. — Той тръсна глава и тръгна обратно към алеята за коли. — Вашата брокерка. Тя кара ауди. С багажник на покрива. Когато видях джипа, не знаех… Искам да кажа, не бях сигурен… Помислих си, че трябва да проверя и…
— Джипът е мой — казах бързо. — Подарък от нашите за завършването.
— О! Хубаво. — Едното крайче на устата му се изви нагоре. — И е тъмнозелен. Сигурен съм кой го е избрал.
Аз също се усмихнах.
— Стикерът от „Дартмут“ за предна броня и флагчето за антената сигурно ще пристигнат всеки момент. А задната седалка е достатъчно голяма, за да побере платнения ми дартмутски сак, който ще е натъпкан с новия ми дартмутски анцуг, дартмутските ми тениски, пуловери, кърпи и калъфки за възглавница.
— Калъфки за възглавница?
— Тях специално аз си ги избрах. Бархетни са и са страшно удобни.
Усмивката му помръкна, после съвсем се изгуби.
— Поздравления впрочем. За завършването. За „Дартмут“ и всичко останало. Това са едни от най-важните постижения.
Думите му бяха ведри, но той изглеждаше тъжен, докато ги произнасяше. Знаех защо е така. По същата причина и аз взех дипломата си с насълзени очи, а когато получих писмото от „Дартмут“, първо набрах телефонния код на Мейн, а после затворих слушалката.
Той трябваше да е до мен. И ако не беше случилото се миналата есен, щеше наистина да е до мен.
— Искаш ли да влезеш? — попитах.
Той си пое дъх.
— Дали искам — Погледът му срещна моя и се задържа така. Затаих дъх, уплашена, че ако помръдна дори на сантиметър, той ще се разколебае и ще си тръгне. — Разбира се. Но дали е редно?
И точно тогава красноречието пак ми изневери. Как да го придумам да влезе, без при това да го правя явно? Какво трябва да кажа, че да излезе така, все едно той сам е взел това решение? След разговора с Натали трябваше да направя нещо, за да съм сигурна, че Саймън знае какво чувствам. Но след разговора с татко преди няколко дни все още исках да му дам възможност да избира. Ето защо планът за тази вечер беше просто да му покажа, че съм тук. Ако имаше желание да ме види, можеше да се възползва от тази възможност. Ако ли пък не, нямаше. Каквото и да се случеше, щеше да е изцяло по негов избор.