Мястото се оказа и красиво на всичкото отгоре — разбрахме го, щом се спуснахме по чакъления черен път и поехме през хълмисти земеделски земи. На около километър по-нататък камионът спря пред голям бял обор. Ние продължихме още малко, присъединявайки се към десетината коли на мръсния паркинг, после изскочихме от джипа.
— Здравейте — посрещна ни шофьорът на камиона, когато наближихме. — Добре дошли във фермата Лангден. Аз съм Джак — една трета шофьор и две трети търговец.
— Здрасти. — Саймън разтърси протегнатата ръка на Джак и се огледа. — Хубаво място.
— Наистина е така. Ето защо ми е много неприятно да ви кажа, че съм закъснял.
Погледнах към Саймън.
— За какво?
— За сутрешната езда. — Джак потътри крака покрай камиона, пъхна единия си ботуш между горната част на задната гума и калника и се оттласна нагоре. — Имах проблем с единия теглич и докато го оправя, другият вече беше заминал. Оставих рекламата за всеки случай, ако някой иска да се присъедини към следобедната езда, но това ще стане чак след около шест часа.
Той сграбчи рекламната табела с две ръце и я наклони, докато не легна на дъното на откритата каросерия.
— Вие от къде сте?
— От Уинтър Харбър — отвърна Саймън. — Това е малко градче на…
— Знам къде е. — Мъжът скочи на земята и застана пред нас. — Ама и вие извадихте голям късмет с лятото миналата година.
Саймън кимна. Аз сведох поглед.
— Да, сър — каза той. — Наистина така беше.
— Двамата с жена ми заведохме внуците да се пързалят, когато заливът замръзна. Като тръгнахме от тук температурата беше двайсет и шест градуса и падна на четири, когато наближихме вашата околност. Не съм виждал такова чудо преди.
— Да се надяваме, че и занапред няма да видите — каза Саймън.
— Дано. — Джак кимна към мен. — Носиш ли си други дрехи?
От разговора лицето ми беше добило цвета на новата ми пола: яркочервен. Освен полата носех бяла блуза без ръкави, джинсовото си яке и кожени чехли.
— Не — отвърнах.
— Добре тогава. — Той отвори ремаркето и започна да тупа конете по хълбоците, докато животните не започнаха да излизат заднешком. — Почакайте тук за минутка. Ще гледам да уредя нещо.
После поведе конете към конюшнята. Саймън се подпря на камиона. Аз също се облегнах до него.
— Още ми е странно, когато другите хора говорят за това — тихо каза той. — Знам, че цялата страна е информирана поне за част от събитията тук от миналото лято… но продължавам да си мисля, че само ние сме го преживели.
И с мен беше така. Но не исках точно сега да го обсъждаме. За късмет, Джак не се забави много, че мълчанието ми да се види подозрително на Саймън.
— Колко часове езда имате? — провикна се отдалече, докато идваше към нас.
— Николко — извиках в отговор.
— Около десетина минути на гърба на едно пони по време на панаира през 1998-а — обади се Саймън.
Джак се изкиска.
— Добре. Трябва да изберете между два варианта. — Той застана до нас и посочи назад към конюшнята. — Имаме два коня, готови за езда, но без опит и водач няма да стигнете далече, а и тримата ни треньори са вече заети. Щях да ви поема аз, но имам уговорени срещи чак до обяд. Което ще рече, че може да яздите, колкото ви душа иска, на голямата ливада. Тя е равна, безопасна и се вижда откъм къщата, та ако ви сполети беда, все някой ще види и ще ви се притече на помощ.
Погледнах покрай него към ливадата, която приличаше по-скоро на просторен преден двор. Наистина беше хубава, но пък я виждаха всички — които идват, които си тръгват или просто минават от тук.
— А другият вариант какъв е? — попита Саймън.
— Да дойдете пак след шест часа — отвърна Джак. — Тогава ще има запазени коне за вас.
Саймън ме погледна. Вдигнах рамене.
— Май първият вариант е по-добър — казах.
— Добре тогава — кимна Саймън. — Започваме още сега.
— Фантастично. — Джак ми подхвърли топка дрехи. — От сувенирния магазин са. Подарък от заведението, стига да ги искаш.
— Благодаря. — Улових топката дрехи и ги разгънах. Оказаха се шорти с цвят каки и емблемата на фермата Лангден — силуетите на табун черни коне, които препускат на фона на звездно небе — щампована на джоба. — Много мило от ваша страна.