— Благодаря. — Той примигна и пое пластмасовия диск.
Шарлът си сложи слънчевите очила и отново се зае със сандвича. Младежът постоя още секунда-две, преди да отстъпи назад. Отново се разнесе звук, този път толкова тих и краткотраен, та ми се стори, че само ми се е причуло, после момчето поклати глава, обърна се и се затича обратно към приятелите си. Не погледна назад нито като стигна при тях, нито по-късно, когато играта продължи.
— Какво беше това? — попитах.
Шарлът, която, изглежда, най-накрая се почувства достатъчно силна, за да си върне апетита, ядеше лакомо.
— Той дори не ме погледна — продължих. — Сякаш изобщо ме нямаше тук. Такова нещо — приеми го като комплимент — не се е случвало от много време. — Посегнах да хвана ръката й. — Виж кожата си само! Толкова е гладка, сякаш си плувала цял месец. — Погледнах крадешком през рамо. — А той изобщо не си дава сметка какво стана. Сякаш нищо не се е случило.
— За него наистина е така. — Тя омете сандвича.
Сетих се за собственото си отражение в огледалото на къщата край езерото предишния ден. Затова ли изглеждах толкова красива? Защото по-рано бях извикала в мазето — или поне опитах, но звукът се получи съвсем различен — с ръце около тялото на непознатия? А неговата реакция ме е заредила с енергия, която премахна неестественото ми физическо състаряване.
— Той изобщо дава ли си сметка, че е идвал тук? — попитах, отърсвайки се от спомена.
— Да, но помни единствено как е взел фризбито от масата. От краткия ни разговор не е останала и следа.
— Но как е възможно?! Нали ти го докосна и това продължи няколко секунди.
Шарлът опря ръце на масата, надигна се леко, после прехвърли първо единия, после другия си крак през пейката. Тялото й все още беше крехко, но се държеше стабилно. Когато се наведе към мен, коленете ни се докоснаха под масата.
— Ванеса, сегашното ти състояние — променливото ниво на енергията, внезапната жажда, парализиращата умора — ще продължава и занапред. Даже ще се влошава. Единственият начин да разредиш симптомите за по-дълго, е като привличаш вниманието — емоционално и физически — на представители на противоположния пол. За предпочитане да е някой, който има чувства към друго момиче и за чието внимание ще ти се наложи да се потрудиш. Нали такъв беше случаят с Паркър?
— Да, но аз не мога да…
— Причиниш отново това на Саймън ли? Знам. Ето защо ти демонстрирах по-краткия път.
— По-краткият път… към какво?
— Към сърцето на твоята цел. Получава се, като използваш физически контакт и вътрешния си глас. Това няма да доведе до дълготраен резултат, като например установяването на интимни отношения, но е милион пъти по-ефективно от бутилката солена вода, която току-що погълна. Ако се върши правилно и достатъчно начесто, ще можеш да изкарваш по цял ден, без да ти се налага да предприемаш други мерки.
Опитвах се да вникна в смисъла на нейното обяснение и на онова, което преди малко видях.
— Но това не е ли много по-трудно — да си набележа някакъв непознат мъж и да направя това, което сега ти направи? Особено пък пред хора на обществено място. Или трябва да чакам брегът да опустее?
— Не казвам, че е лесно — призна Шарлът. — Нито едно от тези неща не е лесно. От теб зависи да решиш коя битка си струва съответните последствия.
— Значи, това ми остава — да забърша някого, за когото изобщо не ми пука, и завинаги да загубя Саймън. Или пък да хипнотизирам различни мъже за кратко време с надеждата, че никой няма да се усети. Само това ли е изборът?
Тя сведе глава. Надявах се в този момент да си напряга мисълта, или да се вслушва в съвета на някоя по-стара и по-опитна сирена, която би могла да предложи по-приемлива алтернатива — по възможност без участието на случайно набелязани мъже.
Върху каквото и да размишляваше обаче, то внезапно беше прекъснато. Вик разцепи въздуха, заглуши старите мелодии и накара и двете с Шарлът да подскочим. Рязко се извърнах на пейката и огледах крайбрежието. Освен нас и играещите на фризби на кея имаше още десетина души, а на плажа бяха дори по-малко. Не ми отне много време да установя откъде идва писъкът.
Носеше се откъм двойка, застанала близо до бронзовата статуя на рибар — същата, за която Пейдж каза, че туристите се чувствали длъжни да я увековечат с дигиталните си фотоапарати и мобилни телефони. Момичето продължаваше да пищи, макар и не толкова високо, блъскайки момчето. Той посегна към нея, прегърна я и я притисна към себе си. Тя пак изкрещя, извивайки се в ръцете му.