Застанах през един умивалник от нея и пуснах водата. За късмет, трябваше известно време, докато потече топла. Докато това стане и успея да измия ръцете си, момичето вече трябваше да е приключило и да е излязло, а онова в другата кабинка скоро щеше да го последва.
Или пък не. Защото момичето пред умивалника, което изглеждаше с няколко години по-голямо от мен, явно за никъде не бързаше. Изплакна и подсуши ръцете си, извади крем от чантата и започна да си маже ръцете, което — както ми се стори — продължи доста дълго. После май реши, че е прекалила с крема, защото пак си изми ръцете и повтори процедурата, този път с по-малко количество крем. Всеки път пускаше по два пъти сешоара и нищо чудно — древното приспособление духаше студен, а не топъл въздух.
След като се погрижи за ръцете си, тя се зае с освежаване на грима. Извади от чантичката си гланц за устни, спирала, руж и ги подреди върху малката метална лавица над умивалника. Всяка процедура й отне по няколко минути, което вече не беше толкова нормално, тъй като гримът й и без това изглеждаше безупречен. Накрая се зае с дългата си кестенява коса и започна да я четка, разресва и подрежда, сякаш се готвеше за професионална фотосесия.
Решена да свърша онова, за което съм дошла, направих всичко по силите си, за да оправдая собственото си бавене. Но чантичката ми не беше толкова добре оборудвана като нейната, ето защо се наложи да приложа творчество, за да остана, без да предизвиквам подозрение. Започнах да разкопчавам и закопчавам дългата кашмирена жилетка, която заех от Шарлът, изучавайки отражението си. Накрая момичето се обърна към мен.
— Изглеждате ми позната — каза. — Срещали ли сме се преди?
— Едва ли. Освен ако наскоро не сте били в „Рибената чорба на Бети“. Аз съм салонен управител там.
Тя присви зелените си очи и розовите й устни се начупиха.
— Не ям морска храна.
— От Уинтър Харбър ли сте? — попитах. — Семейството ми идва на почивка тук открай време и може да сме се засичали из града.
— Може и така да е. — Въпреки това в гласа й се усещаше съмнение.
Лицето ми пламна под изпитателния й поглед. Миг по-късно, който ми се видя цяла вечност, тя повдигна рамене и се обърна към подвижния си козметичен салон. Едва потиснах въздишката на облекчение, когато натъпка наведнъж всички разкрасителни средства обратно в чантичката си. Само още няколко минути и щях да колабирам от обезводняване.
— Сещам се! — Тя рязко се обърна с широка усмивка и блеснали очи. — Ти си онова момиче.
Замълчах стъписана.
— Кое момиче?
— Онова от миналото лято. Дето сестра му падна от една скала и се уби.
Докато тя сияеше насреща ми, страшно горда с изключителната си памет, аз сграбчих здраво умивалника, за да остана на крака.
— Странно, че си се върнала. — Тя взе якето си от плота край умивалника и се отправи към вратата. — Искам да кажа, че обикновено роднините ги е страх да се върнат на местопрестъплението… или поне по филмите е така, нали?
В помещението внезапно се разнесе силен кънтящ звук. Тя спря с лице към вратата, а аз се наведох да вдигна мобилния й телефон, който сигурно беше изпаднал от джоба на якето й. Капачето му беше отворено и докато й го подавах, успях да мерна бегло върху екрана лъскава червена керамична плочка за под.
— Благодаря. — Тя грабна телефона и изхвръкна през вратата.
Прекалено изплашена да не загубя ценно време и енергия, докато прекосявам помещението и заключвам вратата, аз се надвесих над умивалника, пуснах водата с пълна сила и сложих запушалката. Извадих от чантичката си пакет сол и го изсипах в образувалия се миниатюрен водовъртеж.
— А човек си въобразява, че споделяме едни и същи основни ценности.
Ахнах, дръпнах се от умивалника и се обърнах. Толкова бях стъписана от коментара на брюнетката и обезпокоена от омаломощеното си тяло, че съвсем забравих за момичето в третата кабинка. Сега то — едра блондинка — стоеше край отворената врата на кабинката и пърхаше с мигли.
— Предполагам, че някои хора по рождение са лишени от това. — Тя подсмръкна и пристъпи напред.
Вдишах, издишах. Вдишах, издишах.