— Или са толкова изтощени от миналото лято, че изобщо са се отказали. — Пейдж поклати глава. — Искам да кажа, че това стана посред бял ден. Насред града. Как е възможно да няма свидетели?
Този въпрос беше право в целта, но ние нямахме отговор. Тялото на Ерика беше открито да лежи край контейнер за смет в уличката между кинотеатъра и хлебарския магазин. Викът, който чухме във фоайето, беше на възрастна жена, забелязала крака на Ерика да стърчи иззад металния контейнер, докато се разхождала с внучето си. Двамата със Саймън изпреварихме полицията с няколко минути; аз стоях настрани, неспособна да откъсна поглед от очуканото розово кокетно токче, което принадлежеше на мъртвото тяло. След като провери за наличието на пулс и очевидни следи от борба, Саймън се втурна по уличката и зави зад ъгъла, преследвайки вероятния нападател.
Той обаче беше избягал — на място, където, изглежда, имаше компютър. Сигурна бях, че е така, защото Саймън стоеше до мен, все още задъхан от преследването, когато Кейлъб му прати съобщение, че е получил нов имейл.
Никой от нас не се изненада от прикачения файл със снимката на безжизненото лице на Ерика.
— Явно е същият, който й е вързал тенекия. — Саймън ме погледна. — Не мислиш ли и ти така? Сигурно й е определил среща с намерението да й причини точно това.
— Може и така да е — отвърнах. — Само дето Ерика каза, че тя го е поканила на среща, след като цял месец всеки ден го е виждала в кафенето. А сме още десети юли. Групичката зад къщата край езерото беше от младежи, най-много да бяха колежани. Възможно ли е да са в града от толкова дълго време?
— Снимките от изгубения фотоапарат бяха правени три седмици по-рано — вдигна рамене Кейлъб. — Дори да прибавим няколко дни, пак не е толкова дълъг период.
— Ами другото момиче? — обади се Саймън. — Онова, дето се е гримирало дълго. Тя знаеше коя си, нали?
Кимнах доволна, че този път сме с открити карти и бях разказала (почти) всичко, което се случи в тоалетната на киното.
— Да, но й трябваше време да се сети откъде ме познава, също като на вас за Ерика. Явно още в началото ме разпозна, но чак на излизане се досети коя съм.
— Но откъде е могла да знае коя си? — попита Кейлъб. — В някои от статиите миналото лято се споменаваше, че Джъстин има сестра, никъде обаче не е излизала твоя снимка.
Това беше още един въпрос право в целта, останал без отговор. Оставаше неясно и защо брюнетката цяла вечност се кипреше пред огледалото. Дали не е чакала Ерика да излезе от кабинката? Или аз да си тръгна? А може би и двете.
— Е, ако тя има нещо общо — продължи Саймън, — едва ли е действала сама. Синините по врата на Ерика са доста широки. Някой доста по-едър и силен ги е оставил.
Пейдж простена, изправи се и отиде до парапета на верандата.
— Дали някой откачен маниак не прави всичко това… Но защо? Ако искат да привлекат вниманието ни, да ни разкрият пред света или каквото е там, защо не преследват мъже, за да ни принудят да излезем на светло? И след като очевидно знаят за връзката на Ванеса с всичко случило се, защо не ни нападат директно? Дали не мислят, че всички жени в Уинтър Харбър са като нас и заслужават да бъдат наказани? И ако е наистина така, не трябва ли ние — знам ли — да излезем с нещо като изявление? За да предпазим женската част на населението?
Колкото по-дълго говореше Пейдж, толкова по-бързо изстрелваше думите. Понечих да отида при нея, но Кейлъб ме изпревари. Застана край нея и леко я прихвана през раменете. Постояхме мълчаливо известно време; единствените звуци бяха крясъците на чайките и потракването на съдове, които Луис местеше из кухнята, точно под верандата за почивка на персонала.
Точно тогава осъзнах какво съм казала преди малко.
— Сега е десети юли.
Погледът на Саймън срещна моя.
— Е, и?
— Вчера беше девети. — Посегнах към лаптопа на масата пред него. — Може ли?
Той плъзна компютъра към мен. Написах „точни дати на случаите на удавяне“ в търсачката на „Хералд“ и прегледах резултатите. Щом попаднах на точния линк, кликнах върху него и върнах компютъра на Саймън. Без да помръдне, той впери поглед в екрана.
— Какво? — попита Пейдж. — Какво има?
— Чарлз Спинейкър — отвърнах.
— Вторият удавник от миналото лято. — Тя кимна. — Какво за него?
— Починал е на девети юли — тихо каза Саймън.
Тя отвори широко очи.