Беше изумително.
— Ванеса!
Тъкмо бях настанила поредните рибари и щом се обърнах, видях Оливър, който стоеше пред мен, обвил ръка около Бети.
— За какво е всичко това? — надвика глъчката той. — Какво става?
— Имаме тържество — щастливо обяви Бети. — Даже аз мога да се досетя.
— Но нали Пейдж каза, че ще е просто малко събиране. Точно затова се отбихме — да ви поздравим и да хапнем.
— Много добре сте направили. — Прегърнах ги набързо и се опитах да уловя погледа на Пейдж. Тя обаче беше потънала в разговор с един рибар край масите за конкурса и не ме забеляза. — Предполагам, че след толкова вяло начало на летния сезон хората вече са готови да му отпуснат края. Веднага ще ви настаня, но междувременно искате ли нещо за пиене?
Помолих един от сервитьорите да им донесе чай с лед, а друг — да свали от терасата за почивка на персонала два стола и малка маса. Връщах се във фоайето, когато срещнах Натали да бърза към кухнята. Тя сграбчи ръката ми и ме повлече след себе си.
— Не е ли страхотно! — обърна се сияеща към мен. — Заведението е направо претъпкано.
— Наистина е пълно — доста повече посетители, отколкото очаквахме.
— И явно всички доста се забавляват. — Тя вирна брадичка. — Включително нашият любим управител.
Хвърлих поглед през рамо. Допреди минутка Пейдж разговаряше с един рибар и двамата оглеждаха донесения улов, изложен върху подноси с лед. Сега тя беше заобиколена от цяла група мъже и вече не поглеждаше към масите на конкурса. Стоеше в центъра, усмихваше се, смееше се с глас и от време на време протягаше ръка, за да потупа някого по рамото или да го стисне за лакътя.
— Може би и аз трябва да последвам нейния пример — каза Натали. — Ще завъртя главите на тълпа непознати сладури, за да забравя Уил.
— Тя на никого не е завъртяла главата — казах бързо.
— Не и досега. Но по вида им си личи, че това е само въпрос на време.
Нищо не отговорих. Защото Натали имаше право. Пейдж флиртуваше така, сякаш животът й зависи от това… Дори така да беше, пак ме болеше да я гледам. Не исках и на най-добрата ми приятелка да се налага да върши онова, което аз бях принудена да правя. А най-малкото желаех да го демонстрира пред всички, когато стотина чифта очи следят всяко нейно движение.
— Най-добре да си нагледам масите — каза Натали. — Нямам намерение да преобръщам лодката заради недостатъчно внимателно обслужване.
Тя ме остави, а аз си запроправях път обратно към фоайето. Тъй като все още се чувствах заредена с енергия след вчерашния контакт с момчето в киното, държах очите си сведени надолу и бях кръстосала ръце на гърдите. Усещах погледите на мъжете по себе си и не исках неволно да предизвикам или окуражавам някой от тях.
— Ванеса!
Намирах се до вратата към фоайето и спрях, вдигайки поглед. До стойката на салонния управител стоеше възрастен мъж с побеляла коса, любезна усмивка и венчална халка.
— Да? — отвърнах.
— Помолиха ме да ви предам това. — Той ми подаде дълъг пакет, опакован с кафява хартия. — Последният участник в конкурса.
Приближих и взех пакета. Оказа се по-мек и по-лек, отколкото очаквах.
— Това риба ли е? — попитах. Ако се съди по изложените върху подносите с лед останали участници в конкурса, явно собствениците им смятаха, че колкото по-дълги и по-тежки са те, толкова по-добре.
— Предполагам, въпреки че господинът не уточни. Просто ме спря на входа, помоли ме да ви го предам за конкурса и си тръгна.
Обърнах пакета от другата страна. Кафявата хартия нищо не ми подсказваше.
— Лично на мен ли държеше да го предадете?
— Ако вие сте Ванеса Сандс, тогава да.
— Знаете ли кой беше?
— Нямам никаква представа.
Внимавах да не притесня възрастния приносител с допълнителните въпроси, затова оставих пакета и отвърнах на усмивката му.
— Как изглеждаше той?
— Не съм много сигурен. Стоях с гръб към него, когато ми връчи пакета, а когато се обърнах, вече си беше заминал.
Благодарих на възрастния мъж и придружих него и приятеля му до бара. Оказаха се последните гости, които трябваше да настаня. Възползвах се от затишието и тръгнах да проверя как са Бети и Оливър — намерих ги все още озадачени, но доволни; да нагледам Луис, който вилнееше из кухнята, въодушевен, че има работа; и да отговоря на Саймън, който ми пращаше вече второ съобщение.