Мама въздъхна. Татко кимна. А аз си мислех за истинската причина за закъснението — параноята така ме тресеше, че смених посоката осем пъти, щом видех фарове зад мен, за да заблудя евентуалните си преследвачи. Успях да се откъсна прекалено лесно, което означаваше, че може би не са ме следили, но въпреки това пътят от ресторанта на Бети до нас, който обикновено траеше петнайсет минути, сега ми отне тройно повече време.
— Нали вече съм тук. — Опитах се гласът ми да прозвучи безгрижно. — Напълно съм изтощена. Май само ще поплувам и отивам в леглото.
Целунах мама по бузата и тръгнах към татко да кажа лека нощ и на него. Когато приближих, той сложи ръка на рамото ми. Жестът му беше едновременно нежен и твърд.
— Искаме да поговорим с теб — каза.
— Не може ли да почака до утре сутринта? — попитах, защото гласът му беше сериозен, а аз не знаех дали ще понеса още драматични преживявания тази вечер. Освен това обещах да звънна на Саймън, щом се прибера, защото той се тревожеше не по-малко от родителите ми, знаех го.
— Боя се, че е невъзможно. — Татко посочи фотьойла от другата страна на масичката за кафе. — Седни, моля те.
Погледнах към мама, която взе чашата си с вино и седна до татко на дивана.
— Празнуваме ли нещо? — попитах, отпускайки се на стола. Родителите ми винаги пиеха по чаша вино на вечеря, но вечерята беше свършила преди часове. Обикновено по-късно след това минаваха на безкофеиново кафе или чай.
— Може да се каже — отвърна мама.
— Не ми се виждаш щастлива — казах.
— Имаме оферта. — Татко свали очилата, приведе се напред и пъхна събраните си длани между коленете. — Става дума за къщата край езерото.
Противоречието между печалните лица и изборът на питие най-после намери своето обяснение. Сърцето ми едновременно подскочи и се сви.
— Това е добра новина, нали? — попитах. — Но в същото време и тъжна, защото къщата вече няма да е наша… Поне грижите ни ще са с една по-малко.
— Наистина е добра новина. — Мама потри ръка в гърба на татко. — Което ще рече, че нямаме повече работа тук.
Отново се почувствах объркана и недоразбрала.
— Какво искаш да кажеш?
— След като продадем къщата край езерото, вече нищо не ни задържа тук — каза татко, сякаш това обясняваше всичко.
— Тук? — повторих. — Говориш за тази къща, или за Уинтър Харбър изобщо?
— И за двете — намеси се мама.
— Извинете — тръснах глава, — но нещо не разбирам. Та ние току-що купихме тази къща. Мамо, ти току-що завърши обзавеждането. Ако е трябвало да останем само докато продадем къщата край езерото, защо беше всичко останало?
Опитвах се да остана спокойна и разсъдлива. В противен случай трябваше да се метна пак на джипа, да отида при Саймън и да се закопчая за него с чифт белезници.
Вместо да отговори, мама взе бутилката вино от масичката. Проследих движението й и забелязах вестника, послужил за подложка. Заглавието на първа страница крещеше:
— И искате да се махнете заради това? — попитах.
— Виждаш ли някоя по-добра причина? — тихо отвърна татко.
Сещах се за различни причини — че преди жертвите бяха мъже, а сега са жени — но те не бяха по-добри.
— Решихме да не прибързваме, когато откриха първото момиче — продължи татко с треперещ глас, — но след този случай повече не можем да чакаме.
— Ванеса — наведе се мама към мен, — досега мислехме, че всичко лошо е останало зад гърба ни.
— Но сега не са… — Спрях насред думата. — Сега не е като миналото лято.
— Няма значение — отвърна мама. — Стават неща, които не би трябвало да се случват. Ако имаше и най-малък признак, че подобно нещо е възможно, никога не бихме се върнали.
— Не можем да си позволим да те изложим на опасност — добави татко.
— Изобщо не съм изложена на опасност. Добре съм. Нещо повече — чувствам се великолепно. — Посегнах към лампата до стола си и я запалих. — Вижте — не изглеждам ли прекрасно? Не съм ли здрава?
— Наистина си прекрасна — призна мама, — но…
— Това е защото вие сте тук. Защото плувам в океана и дишам солен въздух. Тук е мястото ми, тук имам нужда да бъда. По-опасно ще е да се върна в Бостън, отколкото да остана тук.