— Не е нужно да се връщаме в Бостън. — Татко погледна към мама и тя кимна. — Мислехме да опитаме в Калифорния или в Орегон, а защо не и на Хаваи. Нищо не пречи да сме край океан чак до края на лятото, просто няма да е Атлантическият, а ще е Тихият океан.
Очите ми се навлажниха.
— Ами Пейдж?
— Тя е най-добрата ти приятелка — каза мама — и ще те разбере. Дори може да дойде с нас, стига да иска.
— Не може да остави ресторанта. — Поех си дълбоко въздух и преглътнах сълзите. — А какво ще стане с Шарлът.
— Тя и без това нямаше намерение да се задържа дълго тук — отвърна татко. — Ти сама го знаеш.
Сведох глава. Сълзите покапаха в скута ми. Не им обърнах внимание.
— Колкото до Саймън — започна меко мама, като опипваше почвата, предполагайки съвсем правилно за какво мисля в момента, без да смея да го изрека, — той също би те разбрал.
— Той може ли да дойде с нас? — попитах.
Мама се поколеба.
— Не съм сигурна, че това е добра идея. Вие двамата рано или късно ще трябва да се сбогувате. Може би така ще е по-безболезнено.
Но нямаше да е така. Раздялата със Саймън, дори за ден, винаги ми причиняваше болка.
Само че не можех да обясня това на родителите си. Дори да намерех точните думи, те едва ли биха го разбрали. И макар че щяха да се чувстват виновни заради това, пак не биха се съгласили да останат.
Имаше само едно нещо, което можеше да ги убеди.
— Джъстин — прошепнах.
Татко се дръпна назад. Мама тихичко ахна.
Представих си образа на сестра ми, заразителната й усмивка, блесналите от вълнение очи. Почти я виждах как се крие в съседната стая и шепне пред миниатюрен микрофон, който беше свързан със слушалка в ухото ми. Щях да чувствам вина заради онова, което се канех да кажа, ако то не беше отчасти истина и ако не бях сто процента сигурна, че Джъстин би ме подкрепила във всичко.
— Страшно ми липсва — продължих.
Мама скочи от мястото си, заобиколи тичешком масичката, и приседна на подлакътника на моя фотьойл.
— Разбира се, че ти липсва. И с нас е така.
— Имам чувството… знам ли… че като съм тук, съм някак по-близо до нея. Сигурно защото това е мястото, където за последно бяхме заедно. Навярно звучи глупаво, но…
— Точно така звучи наистина. — Мама ме прегърна през раменете и ме целуна по главата.
Поех си дълбоко въздух.
— Затова ще ми е много трудно да замина. Не мога да си представя да прекарам лятото на място, където не съм била заедно с Джъстин. Нали всяка лятна ваканция идвахме точно тук. Едно е да се преместим от къщата край езерото в тази къща, но съвсем да напуснем Уинтър Харбър… Това ми се струва някак… нередно.
Мама ме притисна към себе си, докато главата ми не се склони на гърдите й. Очите ми още бяха пълни със сълзи, затова не успях да разгледам добре изражението на татко, когато двамата с мама си размениха мълчаливи погледи, но не бих се изненадала, ако и неговите очи са влажни.
Миг по-късно мама въздъхна и каза:
— Е, не е наложително да събираме багажа още тази вечер. Защо не си починеш, а утре сутрин пак ще поговорим.
Подсмръкнах и кимнах с глава. Тя още веднъж ме притисна към себе си, после стана и се върна на дивана при татко. Избърсах очите си с ръкава на джинсовото яке, пожелах им лека нощ и тръгнах да излизам.
— А, скъпа! — извика след мен мама, когато вече бях в коридора.
Спрях и се обърнах.
— Искаме да напуснеш работата в ресторанта на Бети.
— Но…
— Това не подлежи на обсъждане. Не може да продължаваш да шофираш сама посред нощ. Двамата с баща ти ще ти даваме джобни. — Тя се извърна и ми прати въздушна целувка от дивана. — Лека нощ!
Отворих уста да възразя, но после размислих. В сравнение с перспективата да се махнем от града, това беше напълно справедливо желание. А аз не исках да си насилвам късмета.
Щом стигнах моята стая, грабнах две бутилки солена вода от хладилника и започнах да пия, докато набирах номера на Саймън. Той вдигна още на първото позвъняване.
— Искаш ли да излезем някъде утре? — попитах, преди да започне да ме разпитва къде съм била и дали съм добре.
— Да излезем ли?
— На разходка сред природата или нещо такова. Можем да си направим пикник.
— Не трябва ли да си на работа?
Седнах на леглото и смъкнах якето.
— Ще си взема почивен ден. Ти можеш ли да се измъкнеш от яхтеното пристанище?