Извърнах глава и се загледах през прозореца. Шарлът се оказа права. Непосилно беше да слушам всичко това, а още по-трудно — да го приема. Откакто Джъстин умря, не можех да си обясня случващото се, но въпреки това ми се щеше да вярвам, че е възможно. Успокоявах се с мисълта, че Джъстин продължава да е с мен, макар и безвъзвратно изчезнала физически.
— След фестивала „Северно сияние“ вече не я чуваш, нали? — предпазливо попита Шарлът. — Това стана, след като преодоля страха си да скочиш от скалата и спря нападението на сирените.
Явно не успях да ги спра задълго, но другото беше истина. Оттогава насам аз просто си припомнях гласа на Джъстин, а не се обръщах към нея с конкретен въпрос.
— В онази нощ ти се преобрази и повече нямаше нужда от Джъстин за кураж — каза Шарлът. — Тялото ти вече може да се справя и само, без да се свързва с останалите сирени. Умът ти е излекуван и ти нямаш нужда от нея…
— Напротив. — Главата ми се отметна назад. — Винаги имам нужда от нея.
Шарлът тъжно ми се усмихна.
— Не ме остави да довърша. Щях да кажа, че вече нямаш нужда от нея по същия начин.
Исках да възразя, но не можех.
— Има и още нещо, Ванеса — продължи след малко Шарлът. Гласът й беше тих, сериозен. — Не знам как да…
Прекъсна я нов пристъп на кашлица. Той цялата я разтърси и продължи с още по-голяма сила. Скочих от леглото и се втурнах за каната с вода в банята. Опитах се да поднеса чашата към устата й, но тялото й се гърчеше необуздано. Всеки път, когато нейните устни приближаваха водата, дробовете й сякаш се взривяваха в гърдите и я мятаха обратно на възглавницата.
— Ванеса, какво…?
Вдигнах поглед. Татко стоеше пред открехнатата врата с широко отворени очи, вперил поглед в Шарлът.
— Помогни ми! — Стиснах ръката й и отново поднесох чашата към устните. — Тя се дави и аз не мога… не знам как да…
Той на мига се озова край мен. Седна на леглото до нея и обви с ръка раменете й. Тя се отпусна върху него и скоро той също се тресеше от пристъпите на нейната кашлица. Прихвана тялото й и с другата ръка и я прегърна здраво, доколкото му позволяваха пристъпите. Когато тя на свой ред се вкопчи в бедрото му, кокалчетата на ръцете й сякаш заплашваха да пробият тънката кожа.
За момент се почувствах стъписана от тази близост. Изпитах неудобство, сякаш в мое присъствие се случваше нещо нередно.
Малко след това обаче възвърнах решимостта си.
— Хвани ръката й.
Татко ме погледна смутен.
— Притисни я към гърдите си. Моля те!
Той мълчаливо ми се подчини. Взех другата ръка на Шарлът и се надвесих над нея.
— Пей, Шарлът — казах, впила поглед в очите й. — Трябва да пееш. Точно както ме учеше да го правя.
Звукът, откъснал се от устните й, нямаше нищо общо с онзи, който хипнотизира играча на фризби на кея преди няколко дни. Сега беше нисък. Груб, фалшив. Сякаш насила се опитваше да се изтръгне от тялото, което не му позволяваше да излезе.
Освен това нямаше никакъв ефект. Когато татко вдигна очи, погледът му оставаше все така бистър, незасегнат.
Най-накрая, когато Шарлът изглеждаше толкова изтощена, че нямаше сили дори да кашля, пристъпът утихна. Татко обаче не я пусна, а започна нежно да я полюшва, приглаждайки назад разпиляната по челото й коса. Станах и отидох край прозореца. Седнах на канапето в нишата, защото исках да ги оставя малко насаме, пък имах нужда и да събера мислите си. Няколко минути в стаята цареше мълчание. Единствено плисъкът на прииждащите долу вълни и плиткото накъсано дишане на Шарлът нарушаваха тишината.
Тъкмо се чудех дали да остана с тях, или да изляза, когато Шарлът заговори.
— Точно това исках да ти кажа, Ванеса — прошушна тя. — Това не е достатъчно.
Дъхът ми секна.
— Какво искаш да кажеш?
Главата й бавно се извърна към мен. Когато заговори отново, гласът й изпълни главата ми, но устните й не помръдваха.
Не е достатъчно само да споделиш за кратко живота на някого — произнесе тя, така че само аз да я чуя. Ако искаш да запазиш собствения си живот… трябва да отнемеш нечий друг-