Глава 20
Краката ми се подгъваха. Гърдите ми горяха, защото сърцето и дробовете ми двойно бяха ускорили ритъма си. Челото ми се покри с капчици пот, които запълзяха надолу по слепоочията.
Но въпреки това не бях изморена. Отказвах да се почувствам уморена.
— Трябва да ни останат сили и за обратния път — подвикна Саймън зад мен. — Сигурна ли си, че не искаш да направим почивка?
Поклатих глава, напрегнах сили и закрачих още по-бързо. Загубих представа от колко време вървим и колко още остава, пък и не ме беше грижа. Колкото по-дълго вървим, толкова по-добре. Наслаждавах се на всяко вдишване и свиване на мускулите. Припичах се на слънчевите лъчи и се охлаждах от полъха на ветреца. Вдишвах дълбоко сладкото ухание на дърветата, цветята и пръста и се вслушвах в птиците, буболечките и листата. Складирах всичко това в паметта си, без да знам защо ми е нужно.
Защото ако позволях на съзнанието си да се отклони от заобикалящото ме само за миг, краката ми щяха да се заковат на място. Сърцето и дробовете ми щяха да престанат да функционират. Щях да умра още тук, на туристическата пътека.
Но в сравнение с всичко останало тази перспектива ми изглеждаше толкова примамлива.
След като Шарлът хвърли бомбата предишната вечер, аз се прибрах в стаята си, без да кажа и дума повече. И не защото нямах други въпроси към нея. Човек не може да чуе нещо подобно, без да зададе милион въпроси. Просто не исках да научавам нищо повече от това, което вече знаех. Колкото повече неща научавах, толкова по-реално ставаше всичко… а аз още не бях готова да го приема.
Стоях затворена в стаята, без да обръщам внимание на тропането на баща ми по вратата, нито дори на телефонните позвънявания от Пейдж. По-рано същата вечер, след като тя панически избяга от малкия подиум, изпускайки плюшената играчка, аз я притиснах в един ъгъл на кухнята и тя призна, че верижката около врата на косатката е принадлежала на майка й. А това беше повод за сериозна тревога, защото според Пейдж Рейна я е носила в нощта на фестивала „Северно сияние“ миналото лято, когато по време на атаката на сирените заливът замръзна. И не е била на врата й, когато миналата есен събра сирените на дъното на езерото Кантака, за да нападнат мен и Саймън. Което означаваше, че или я е загубила първата нощ, или някой я е отнел от нея. Но и в двата случая онзи, който ни я прати, знаеше много повече за Рейна, за случилото се и за нас самите, отколкото беше известно на когото и да е извън тесния ни кръг.
Преди да успея да осмисля всичко това, Пейдж се измъкна под претекст, че има ангажименти около празненството и обеща да се обади по-късно. След разговора с Шарлът обаче нямах желание да обсъждаме случилото се в ресторанта — нито каквото и да е друго. Единственото ми желание бе да се престоря, че нищо такова не е станало. Затова изчаках да се включи гласовата поща.
Нежеланието да се замислям за станалото се усили на следващата сутрин. Затова станах много рано, плувах необичайно дълго и поех с колата към туристическото бюро на Уинтър Харбър. Пристигнах още преди да е отворено, а когато служителят най-после се появи, го разсъних с въпроси за туристическите маршрути в околността. След това направих с него онова, което Шарлът не беше успяла да направи с татко предишната вечер. Адреналинът незабавно се разля по цялото ми тяло — усещането бе толкова силно, че едва не закрещях от облекчение.
Но се въздържах. Защото би било знак, че приемам нещо, което не е редно.
Тъкмо излизах от туристическото бюро, когато пристигна съобщение от Саймън. Пишеше, че е успял да се освободи от ангажиментите си на пристанището и е на разположение цял ден. Уговорихме се да се срещнем на кея след час и заедно да поемем към отправната точка на туристическия маршрут. Откъдето започнахме да се катерим.
Когато дърветата около нас се разредиха и стръмният склон постепенно стана равен, слънцето вече печеше право над главите ни. Скоро пътеката толкова се разшири, че двамата със Саймън вече можехме да вървим рамо до рамо. Той тичешком ме настигна и посегна да ме хване за ръката. Неговото докосване ме извади от унеса, в който крачех дотогава, и ме накара да забавя крачка за първи път, откакто туристическите ми обувки стъпиха на пътеката.
Взехме да обикаляме безцелно около върха, без да си разменим и дума. Внезапно се озовахме пред скала, която се издигаше на двайсетина стъпки над земята. Целунах ръката на Саймън, преди да я пусна, после започнах да търся опора за краката и ръцете си, за да се изкача нагоре по гладкия камък. Той беше монолитен, въпреки ронещите се късове, които на два пъти ме принудиха да се плъзна надолу. Озовах се на върха, без да почувствам никаква умора.