— Тук сме доста на показ — тихичко каза Саймън. — Дали да не слезем обратно долу и да открием някое по-закътано местенце?
— Наоколо няма жива душа — казах, целувайки ухото и шията му. — Нямам желание да прекъсвам започнатото. Ами ти?
Той поклати глава и надигна рамене от скалата, така че и двамата седнахме. Усещах дъха му, топъл и влажен, през тънкия памук на ризата си. Исках да го почувствам върху голата си кожа, затова издърпах ризата през глава и я запратих настрани. Затворих очи и зарових пръсти в косата му, докато устните му обхождаха раменете ми, спускаха се надолу към гърдите и се задържаха около копчето на късите ми панталонки. Леко притиснах хълбоците си в неговите.
Той тъкмо откопчаваше копчето на панталонките ми, когато мобилният ми телефон зазвъня в раницата.
— Искаш ли да…? — попита той.
— Ни най-малко. — Притиснах гърди в неговите и смъкнах ризата му, докато се отпускахме обратно върху одеялото.
Звъненето престана.
Миг по-късно започна отново.
— Сигурна ли си, че…?
— Напълно.
Звъненето спря. И пак започна.
— Извинявай. — Станах, взех раницата и измъкнах телефона от нея. Освен пропуснатите обаждания, имаше още три съобщения в гласовата ми поща и седем есемеса, но аз изключих звука, без дори да погледна от кого са.
Пъхнах телефона обратно в раницата и се изтегнах до Саймън. Все още се целувахме, когато няколко минути по-късно отново иззвъня телефон.
— Искаш ли…? — попитах.
— Ни най-малко.
След две позвънявания телефонът млъкна. И почти веднага след това иззвъня още два пъти.
Усетих как ръцете на Саймън се сковаха. Устните му забавиха темпото.
— Какво? — попитах точно когато телефонът избръмча. — Какво беше това?
Той престана да ме целува и погледна през рамо към раницата си.
— Нашият сигнал.
Лежах върху одеялото, но при думите му се надигнах на лакът.
— Чий сигнал? И за какво?
Той се обърна отново към мен. Устните му, които допреди малко целуваха моите така безгрижно, се събраха в тънка линия. Свъси вежди.
— На нас двамата с Кейлъб, за спешни случаи.
Дъхът ми заседна в гърлото. Преглътнах мъчително.
— Какви по-точно спешни случаи?
Той не отговори. Усети, че вече знам отговора.
— Трябва да му се обадя — каза с извинителен тон.
Кимнах и се отпуснах обратно на одеялото, докато той отривисто скочи и посегна към раницата. После се отдалечи на няколко крачки — дали защото търсеше място с по-добър обхват, или искаше да ми спести главоблъсканицата за какъв точно спешен случай става дума. Ако беше вярно второто, нямаше нужда да го прави — изобщо не исках да разбера какво пак се е объркало. Почувствах вина при тази мисъл, но въпреки това се надявах да е нещо толкова лошо, че Саймън да ми го спести. Така сигурно ще мога поне още малко да се преструвам, че нищо не е станало.
— Не ми каза, че Рейна се е появила снощи.
Скочих и заслоних очите си с ръка от слънцето. Саймън стоеше на края на одеялото и стискаше в ръка телефона си със затворено капаче.
— Не се е появила — казах.
— Кейлъб твърди друго.
— Кейлъб не беше там. Откъде тогава ще…
— От Пейдж. Точно тя ти е звъняла преди малко. Когато не вдигна, се е досетила, че си с мен, и го е накарала да ми се обади.
Потискайки въздишката, посегнах към хвърлената на земята риза и я нахлузих през главата.
— Някой уж за конкурса ни подхвърли плюшена играчка с верижката на Рейна около врата — обясних. — Щях да ти кажа, честна дума. Просто се надявах да си изкараме приятно като нормални хора, преди целият ден да е отишъл по дяволите. — Веднага след това, осъзнавайки какво е казал той току-що, се изправих срещу него. — Явно има и още нещо. Тъй като знам за верижката… Пейдж ми е звъняла, за да ми каже нещо друго.
Той сведе поглед и аз се досетих, че се опитва да прецени с кое от двете — мълчанието ми по повод случилото се снощи, или получената новина — да започне по-напред.