Това беше Колин. Синът на нашата брокерка.
Тъкмо отворих уста да го кажа и на останалите, когато телефонът ми зазвъня. Сигналът беше продължителен и старомоден, както звънеше телефонът в кабинета на татко в Бостън. Този звук ми беше познат и ми вдъхваше увереност, ето защо настроих телефона си да звъни така, когато ме търсят от нашата нова къща на брега.
— Извинете за момент — казах, измъквайки телефона от джоба на късите си панталонки, където го пъхнах, преди да се спуснем по планинската пътека, за да ми е подръка. — Нашите се обаждат. По-добре ще е да вдигна.
Благодарна за внезапната отсрочка, преди да кажа кого съм видяла на записа от камерите, аз се обърнах и тръгнах към парапета на терасата.
— Здрасти, тате. Какво става?
— Ванеса, аз съм. — Гласът на мама беше напрегнат и тревожен. — Трябва да се върнеш у дома. Моля те!
Преди да успея да попитам защо, гласът на Шарлът изпълни главата ми.
Внимавай, моя скъпа, сладка Ванеса. Знам, че си силна… сега обаче ще трябва да разбереш какво е да си наистина смела.
Глава 21
— Миличка, повярвай ми, не бива да влизаш тук — посрещна ме мама.
Стоеше пред вратата на стаята за гости, стиснала смачкана кърпичка. Опитах се да я заобиколя от едната, после от другата страна. Тя всеки път ми препречваше пътя и тялото й беше като стена, през която не можех да премина.
— Напротив. — Гласът ми беше спокоен. Равен.
— Ванеса — внимателно хвана ръката ми татко. — Тя не… това е, тя вече не е… Представа нямаш как…
Гласът му потрепери, след това секна. Главата му клюмна, той прихвана очилата си с палец и показалец и ги побутна към челото. Притисна пръсти към ъгълчетата на очите си, но сълзите въпреки това се процедиха надолу.
— Сега тя изглежда съвсем различно от онова, което помниш. — Очите на мама също се навлажниха, но въпреки това тя подаде кърпичката на татко.
— Снощи я видях — казах. — Не ме е грижа колко зле изглежда. Виждала съм и по-страшни неща през последната година.
Мама примигна и по страните й се затъркаляха нови сълзи.
— Това е още една причина да не влизаш вътре.
— Обадихте се само преди петнайсет минути и ми казахте да се прибера веднага. Предполагам, за да мога да я видя. Какво толкова се промени за това време?
Татко изпусна дълга накъсана въздишка.
— Много.
Мама протегна ръка и прибра разпиляната по лицето ми коса.
— Защо не си полегнеш? Двамата с баща ти ще уредим всичко.
Отклоних поглед. Не я бях виждала толкова тъжна от миналото лято насам. Май скоро и аз щях да се разплача. Но трябваше да се овладея, ако исках да ги убедя, че съм емоционално достатъчно стабилна, за да видя какво има отвъд тази врата.
Звънецът на външната врата иззвъня. Мама подсмръкна, изправи рамене и опъна блузата по тялото си. Не забелязах погледа й, но бях сигурна, че очите й казват мълчаливо на татко да ме задържи отвън, докато нея я няма.
— Шарлът помоли да не я виждаш в сегашното й състояние — каза той, когато мама тръгна да отвори.
— През последните осемнайсет години всичко винаги е ставало, както тя каже. — Вдигнах очи. Погледите ни се срещнаха. — Стига толкова!
— Разстроена си. Не позволявай емоциите да те подведат и да направиш нещо, за което после ще съжаляваш.
Вече започваше да ми писва все някой друг да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя.
— Влизам. — Приближих решително вратата. — И сама ще преценя кога съм готова да изляза.
Той продължи да се взира напрегнато в очите ми още секунда. Остра болка прониза гърдите ми — знаех, че и него го боли — и се уплаших да не избухна точно сега. Но след малко той кимна и пое, олюлявайки се, към фотьойла в коридора.
— Тук ще бъда, ако ти потрябвам за нещо — каза.
Почаках, докато седне, после се обърнах към стаята. Внимателно сложих ръка върху топката на вратата, очаквайки металът да е толкова нажежен или студен, че да опари кожата ми… но тя беше просто хладна. Нормална. Хванах я по-здраво, завъртях и бутнах вратата навътре.
Вонята незабавно ме блъсна в носа. Усетих някаква смесица от сол, гниеща риба и разлагаща се плът, толкова плътна, че сякаш чувствах как обгръща крайниците ми и прониква в порите.
Покрих устата си с ръка и притиснах другата към стомаха, потискайки внезапния пристъп на гадене. Ако татко не седеше на десетина крачки от мен, още сега щях да хлопна вратата и да избягам през най-близкия изход от къщата. Но той беше там, затова овладях отвращението и си наложих да прекрача през прага и да затворя вратата след себе си.