Татко се изправи и тримата тръгнаха към дневната. Върнах се в стаята за гости, която беше почистена и изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Леглото беше оправено. Вещите на Шарлът бяха изчезнали. Слънцето прозираше през тънките завеси, които се спускаха на равномерни гънки. Единственото свидетелство, че в тази стая наскоро е имало обитател, беше правоъгълната раница върху канапето под прозореца.
Това — помислих си — е моята майка.
Раницата беше сребриста и намачкана, сякаш направена от плътно фолио. Имаше цип и две дръжки на гърба. Оказа се по-лека, отколкото очаквах, и аз едва не отворих ципа, за да проверя съдържанието й. Все пак не го направих. Вместо да я сложа на гърба, аз я окачих отпред на гърдите си. Минах така по целия коридор, излязох от къщата и се спуснах към плажа. Оставих я на пясъка само за да си сваля туристическите обувки и чорапите, после отново я вдигнах и я прегърнах с две ръце.
Така и не я сложих на гръб. Във водата гребях с една ръка, а с другата я притисках към себе си. Не знаех колко дълго съм плувала, нито колко навътре съм влязла. Не спрях, докато не стигнах голям коралов риф близо до океанското дъно. През последната година очите ми бяха привикнали с по-тъмната вода и успях да видя, че наоколо гъмжи от пъстроцветни рибки и водни растения. Истинско ярко петно сред околния черен свят. Реших, че това място напълно подхожда на Шарлът, доплувах до малка пукнатина в рифа и внимателно положих раницата вътре.
Това беше всичко. Никаква церемония. Никаква тъжна музика и прочувствени речи. Една жена, дръзнала да се опълчи на живота, приключи нелекия си земен път и това беше нейната награда. Биоразтворима раница на дъното на океана.
Останах толкова дълго, колкото да не разтревожа онези, които ме чакаха на брега. После притиснах ръка към раницата, представих си младата, здрава, усмихната Шарлът и се сбогувах с нея.
Запазих трезвата си мисъл дори когато главата ми изскочи на повърхността. У дома заварих семейството и приятелите си събрани в дневната. Мама отново беше превключила на режим идеална домакиня и сервираше чай и сандвичи, повечето от които си стояха недокоснати. Уверих ги, че съм добре, после помолих за няколко минути насаме с приятелите си. Когато мама, татко, Бети и Оливър се оттеглиха в кухнята, се отпуснах на дивана до Саймън и той тутакси ме прегърна.
— Ще го направя — казах. — Ще спра Колин.
Глава 22
Близо седмица по-късно Пейдж се ровеше в мобилния си телефон, седнала върху моето легло, докато аз се приготвях за среща. Подготовката отне повече време, отколкото очаквах, защото тялото отказваше да ме слуша. Изминаха цели шест дни, откакто се заредих с енергия от служителя в туристическото бюро и това започваше да си казва думата.
Коя е тя? — тихичко изпъшка Пейдж. — Защо не се сещам за нея?
— Може би просто не я познаваш. — Изправена пред огледалото в банята, втривах вече трети слой лосион за овлажняване в кожата на лицето, шията и ръцете си.
— Познавах Карла и Ерика, а това момиче, поне в гръб, ми изглежда познато.
Не й отговорих. Кейлъб получи три снимки на новата мишена на нападателя — брюнетка миньонче, — които препрати на Пейдж по нейна молба. Оттогава тя беше полудяла да разпознае момичето, но до момента усилията й оставаха без резултат.
— Дали не ми е съученичка? Или пък е идвала в ресторанта?
Докато Пейдж си напрягаше паметта, аз допих четирилитровата бутилка солена вода и зачаках да видя дали това ще има някакъв резултат. Когато кожата ми остана все така бледа и суха, а фините бръчици около носа, устата и очите не се изгладиха, посегнах към последното средство за спасение: грим. То включваше руж, червило, спирала за мигли, очна линия и половин шишенце фондьотен, докато накрая не прецених, че вече пак мога да мина за осемнайсетгодишна.
— Леле! — Пейдж ме огледа от глава до пети, когато излязох от банята.
— Прекалила ли съм? — Обърнах се към огледалото, което ме отрази в цял ръст. — Не искам да си личи колко много съм се постарала върху външния си вид. Това може да го направи подозрителен.
Тя стана от леглото и се изправи до мен.
— Изглеждаш поразително — точно колкото е необходимо.
Докато се усмихвах на отражението й в огледалото, аз си мислех същото за нея. Момчетата винаги са се заглеждали по Пейдж, даже преди да се преобрази. Сега обаче беше още по-красива. Дългата й коса беше бляскава, а по гладката й сметановобяла кожа нямаше нито едно петънце. Сините й очи бяха по-искрящи от всякога. По нея нямаше и следа от грим, но той не й беше нужен. Двете бяхме връстнички, но сега тя изглеждаше по-млада в сравнение с миналата година. За разлика от мен — видът ми беше на по-възрастна заради дебелия слой грим. По думите на Шарлът причината за това отчасти бе, че Пейдж се е преобразила по-скоро от мен. Но имаше значение и фактът, че аз съм ненофара, а Пейдж — не. Една малка част от мен й завиждаше. Но като цяло чувствах облекчение. Не исках най-добрата ми приятелка да преживее онова, през което в момента преминавах аз. Никога.