За последно огледах изпитателно отражението си. Цялото ми тяло беше сухо, не само лицето. Затова взех назаем от майка ми една дълга ленена пола, която прикриваше краката ми. Съчетах я с блуза без ръкави, джинсовото яке и сандали. Оставих косата си пусната и не я изсуших със сешоар, затова сега падаше на естествени вълни.
Всичко щеше да е наред, стига Колин да не ме гледа прекалено отблизо.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита Пейдж. — Можем да действаме като отбор и направо да му изпържим мозъка.
Аз също си го мислех, но после се отказах. Още не бях повдигнала темата, но напоследък, неизвестно защо, Пейдж се отнасяше напълно безразсъдно към своите дарби на сирена. Ето защо, макар че нямаше да е зле да имам подкрепление, не можех да допусна тя да го подплаши и да провали шансовете ни.
— Благодаря, но съм сигурна, че всичко ще е наред — казах. — Освен това нали ще сте наблизо, така че ако нещо се обърка…
— Което няма да стане.
— Което няма да стане… Ако все пак ми потрябвате обаче, няма да сте далече. Най-хубавото е, че дори не се налага да използвам мобилния.
Идеята да се свържа с нея, както Шарлът ме научи, явно някак я успокои. Тя силно ме прегърна.
— Много внимавай — прошепна. — Иначе никога повече няма да ти проговоря.
Отидохме в кухнята, където мама печеше нещо, а татко четеше, и ги уведомихме, че отиваме у Пейдж да вечеряме и да гледаме филм. И двамата изглеждаха доста загрижени, когато ги целунах за довиждане, но това се случваше напоследък всеки път, когато излизах от нас. Въпреки това нито се опитаха да възразят, нито да ни убедят да останем.
После всяка се качи в колата си и поехме към градчето.
Когато стигнахме главната, Пейдж зави надясно към „Рибената чорба на Бети“. Аз продължих направо и намерих място за паркиране точно срещу „Скарата на Мърфи“.
— Аз ще съм на бара.
Още седях в джипа и при звука на гласа му ахнах, изпускайки в скута си гланца за устни и пудрата, които използвах точно в този момент.
— Саймън, какви ги вършиш?!
Той стоеше край колата от моята страна с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите и набръчкано от тревога чело.
— Няма как да разбере, че съм там — каза.
Сърцето ми продължаваше да препуска бясно, когато протегнах ръка през отворения прозорец на колата и го дръпнах към себе си, хванала предницата на тениската му.
— Само че аз ще знам.
— Ванеса, не съм сигурен дали постъпваме правилно — тихо продължи той.
— Нали вече обсъдихме всички варианти — припомних му. — При това неведнъж. И заедно решихме, че този е най-добрият.
— Но защо не даваш да дойда с теб? Ще стоя настрани и ще се намеся само ако стане напечено.
Поколебах се, внимателно обмисляйки отговора. По-рано вече се бях опитала да го разубедя, като натъртих, че ще бъдем на обществено място, заобиколени от хора; че каквото и да стане, няма да ходим никъде другаде; че ще прекратя операцията при първия сигнал за опасност и не на последно място — че неговият, телефонът на Кейлъб и този на полицията са на бързо избиране. Това — поне досега — му се видя достатъчно.
Накрая реших, че единственото, което ми остава, е самата истина.
— Нямам представа колко време ще ми отнеме.
— Ама как така? Нали каза, че ще използваш твоите… — Той млъкна, озърна се, за да се увери, че наоколо няма кой да ни чуе, и продължи: — Каза, че ще си толкова убедителна, та той няма да има друг избор, освен да си признае всичко.
— И така ще стане. Просто не съм сигурна какво ще ми се наложи да направя, за да бъда толкова убедителна.
Чертите му се изопнаха.
— Ясно е, че има граница, която няма да преминавам — побързах да добавя с пламнало лице. — Но… най-вероятно ще флиртувам с него. Ще се наложи Публична Проява на Близост, която няма как да избегна. Наистина ли искаш да присъстваш? Особено ако това те накара да забравиш крайната ни цел?