— Ами ако не я забравя?
— Има ли такава вероятност?
Нямаше. И двамата го знаехме, затова той не си направи труда да отговаря.
— Днес е седемнайсети юли — напомних му тихо.
Той сведе глава и кимна.
— Ще ми обещаеш ли едно-единствено нещо? Моля те.
— Разбира се — отвърнах убедена, че молбата му се отнася до споменатата преди малко ППБ.
— Не ставай прекалено смела. — Той ме погледна право в очите. — Съгласна?
Споменът за гласа на Шарлът изпълни главата ми. Опитах се да го изтикам някъде назад в съзнанието си.
— Съгласна — отвърнах. — До скоро.
Той постоя край колата още няколко секунди, после се отдалечи. Отдъхнах си, че не се опита да ме целуне. Не бих могла — а и не исках — да му устоя и ако Колин видеше това, целият план щеше да пропадне, още преди да сме го привели в действие. Очевидно и Саймън мислеше така.
Изчаках субаруто да мине покрай мен и забих към главната. Погледнах се в огледалото за последно и, доволна от видяното, изскочих от джипа, поемайки към ресторанта. Колин вече ме чакаше на една от масите във вътрешния салон. Щом ме видя, скочи на крака и помаха.
Ще се справиш — окуражих сама себе си, докато си проправях път през навалицата около бара. — Той е просто поредното момче.
Тялото ми обаче не се върза на това. Колкото повече наближавах вътрешния салон, толкова по-силно трепереха краката ми. Щом стигнах масата, се стоварих на стола и още преди да кажа здрасти, изпих на един дъх чашата с вода, сервирана пред мен.
— Здрасти — поздрави Колин и ми подаде своята чаша с вода. — Хайде да те поосвежим.
После махна на сервитьорката, която ни остави цялата кана с вода.
— Сега по-добре ли си? — попита.
— Напълно. — Едва се овладях да грабна каната с две ръце и да я изсипя в гърлото си. Насилих се да се усмихна. — Ами ти как си?
— Страхотно. — Той се ухили. — Така съм, откакто се обади.
Опитах се да открия в думите или изражението му някакъв подтекст. Единствената ни тревога със Саймън, Кейлъб и Пейдж бе, че моята покана към Колин да излезем сигурно ще му подскаже подозренията ни и ще го накара да бъде нащрек. Макар очевидно да си просеше нашето внимание, не можехме да бъдем сигурни какво ще направи, когато го получи. Чувствах се окуражена от това колко спонтанно откликна онази сутрин на плажа, когато ме видя да плувам неестествено дълго в океана… и се наложи да се облегна на него за опора… Въпреки това бях предпазлива.
Но дори Колин да таеше лоши мисли, той с нищо не се издаде. Изглеждаше щастлив. Развълнуван. Е, може би малко неспокоен, ако се съди по червенината, плъзнала от яката на ризата към лицето, и по това, че не можеше да вземе прибор, без да го изпусне. Но това все още си беше в реда на нещата.
Аз самата малко се поуспокоих и започнах невинно да бъбря. За кратко успяхме да обсъдим времето, филмите и любимите си неща, включително цветове, храна и празници. По-често аз задавах въпросите, на които той отговаряше охотно.
След като поръчахме и ни донесоха храната, реших да насоча разговора към по-лични и по-сериозни теми. Преди да започна, преместих стола си още по-близо до неговия, докато ръцете ни почти опряха една в друга.
— Нали нямаш нищо против? — попитах, когато той ме погледна изненадан, но с видимо удоволствие. — Тук е доста шумно, а аз не искам да изпусна нито една твоя дума.
Червенината, плъзнала по шията му, се разля и по бузите.
— Нямам нищо против.
— Хубаво. — Усмихнах се и долепих коляно до неговото. — Е, припомни ми откога живееш в Уинтър Харбър.
Той взе вилицата си и пак я изпусна. Когато се наведе да я търси под масата, аз посегнах към чантичката си, провесена на облегалката на стола, напипах малкия дигитален диктофон в джобчето и го включих.
— Близо два месеца вече — отговори, когато пак се изправи на стола.
— Само толкова?
— И няма да остана още дълго. — Той колебливо се усмихна, когато улови погледа ми. — За съжаление.
Почувствах в стомаха си малко кълбо енергия. Прииска ми се да отклоня поглед, но си наложих да продължа да го гледам в очите.
— И защо така?
— Заради колежа.
Пулсът ми се ускори.
— Къде ще учиш?
— В „Помона“. Това е малък колеж в Калифорния.