— Доста е далече от тук.
Той кимна и доби отчаян вид. Продължих с въпросите, преди окончателно да потъне в това чувство.
— Значи, майка ти живее тук, а ти само прекарваш лятото с нея?
— Да. Нашите се разделиха преди две години и тя се премести в Уинтър Харбър няколко месеца по-късно — точно когато посред лято настана зима. — Той замълча. — Ти беше ли тук по това време?
Тъкмо бях налапала хапка от салатата си, затова се съсредоточих върху дъвченето и преглъщането.
— Да — казах най-сетне.
— Същинска лудница, а? Всичко изглеждаше пълно безумие — бурите, удавниците, ледът. Какво беше това?! Мама така откачи, че искаше да се мести. Жалко, че не можеше да си го позволи. Всичките й спестявания отидоха за къщата и нищо не й остана. А и никой нямаше да я купи заради онова, което ставаше тук.
Той говореше бързо и все по-оживено. Дали всички убийци психопати приказват така за своята страст?
— Наистина, всичко беше доста откачено. — Наблюдавах го с крайчеца на окото си, докато бодях от чинията. — А и това лято не започва много добре.
— За момичетата ли говориш? — Той поклати глава и взе сандвича от чинията. — Така е. Наистина е ужасно. Забраних на мама да излиза сама по тъмно. Затова преди няколко седмици аз дойдох в къщата край езерото вечерта, когато ти и приятелите ти бяхте там.
Той започна да дъвче, покапа се с кетчуп по брадичката, засърба от газираната вода. Дори думите ми да го бяха извадили от равновесие, за пореден път успя умело да се овладее.
— Може ли да ти кажа нещо? — попита.
Дъхът ми спря. Сега гласът му звучеше различно. По-тихо, но в него имаше и още нещо. Дали в тона му се усещаше нервност? Или може би страх?
Опитах се да потисна изненадата си и се усмихнах.
— Разбира се.
— Даже ако е съвсем откачено? Или пък те накара да си помислиш, че аз съм напълно превъртял? Толкова, че да ме отсвириш и още тук и сега да сложим край на нещо, което може да се превърне в най-блажената и съвършена връзка?
Извърнах се леко, така че да го гледам право в очите и да не съм между него и диктофона.
— Съвършената връзка казваш, а? — Наведох се напред и поставих ръка върху коляното му. — Радвам се, че и според теб нещата между нас потръгват добре.
Това го накара да замълчи за миг. Долната му челюст буквално увисна. Реших, че прекалено прибързвам и махнах ръката си от коляното му. Той остави сандвича в чинията, пое си дълбоко въздух и продължи.
— Нали знаеш какви ги говорят по новините за атмосферните катаклизми? Глобално затопляне, капризи на Майката природа и все от този род.
На свой ред си поех дълбоко дъх. Кимнах.
— Някои хора обаче не са съгласни. Според тях има друга причина.
Неспособна да се овладея, посегнах към чашата с вода и отпих две големи глътки.
— Каква например? — попитах.
Сега неговата ръка се озова върху коляното ми. Докосването му ме разтърси от глава до пети.
— Чела ли си „Одисея“ в училище?
Не бях я чела, но знаех накъде бие.
— Веднъж.
— Спомняш ли си с кого — или по-точно с какво — се сблъсква Одисеи по пътя към Итака? То едва не го убива.
Тъкмо щях да кимна, но навреме се овладях.
— Не съвсем. Чела съм я преди доста време.
Той се надвеси още по-близо. Сините му очи блестяха, когато срещна погледа ми.
— Сирени — произнесе само с дъха си.
Очаквах да го каже, но въпреки това ме хвана неподготвена. Толкова рязко се дръпнах назад, че повлякох и стола със себе си.
— Няма нужда да го казваш — това и на хартия звучи доста откачено, какво остава да е възможно в реалния живот. Ако щеш вярвай, но някои хора мислят, че е точно това.
Събрах всичките си сили да остана спокойна.
— Кои хора?
— Като начало едни мои приятели. Пристигнаха от Калифорния преди няколко седмици и аз имах неблагоразумието да спомена за това пред тях. Страшно се запалиха по идеята и през цялото време, докато бяха тук, само за това говореха.
— Тия твои приятели… заминаха ли си? — попитах, спомняйки си гласовете, които чух зад навеса за лодки.
— След всичко това много им се искаше да останат цялото лято, но ходят на работа, пък имат и други ангажименти и трябваше да се върнат.
— Тук сприятели ли се с някого? — попитах.
— Присъстващите правят ли изключение? — Той ми смигна. — Всъщност, не. Въпреки замирането на търговията с недвижими имоти по тия места, мама се справя доста добре и аз съм зает през цялото време да й помагам.