— Разбери най-после, тогава буквално нищо не зависеше от никого от нас!
— Но нали мина толкова време, а ти дори не се опита да ме намериш. Изчезнала съм — значи така ми се пада!
— Какво мога да ти отговоря? Разбира се, виновен съм, че не направих опит да те намеря. Но за такова нещо трябва да зарежа всичко. Виновен съм, разбира се. Но виждам, съдбата е по-мъдра от нас, взе, че ни събра. Така че да й бъдем благодарни!
— Ти дори не можеш да си представиш какво ставаше там! Същински ад! Останах жива само благодарение на Рустам. Той успя да ме измъкне, а цялото му семейство загина.
— Кошмар… А аз дори не подозирах, че има такава мъка. Кого изгуби?
— Родителите, жена си, двете деца… Няколко месеца ходи с каменно лице, за всичко обвиняваше себе си, беше на ръба на самоубийство.
— Значи след това ти пък си го спасявала?
— Как иначе! Нали на него дължа живота си. Знаеш ли, най-много ме беше страх да не попадна в плен. Това беше ужасно. Намирахме наши войници с отрязани уши и носове! Не се страхувах толкова от смъртта, колкото от издевателствата и изтезанията.
В стаята надникна Рустам и каза на Грязнов:
— Колата чака, можем да заминаваме.
— Да. Една минута — помоли Вячеслав. — Ти тръгвай, аз ще те настигна.
Когато Такоев изчезна от стаята, Грязнов се обърна към Тамара:
— Разбирам обидата ти, но трябва да знаеш, че тогава не принадлежах на себе си. Нека се срещнем довечера и да се опитаме да обсъдим всичко? Съгласна ли си?
— Добре. Позвъни ми към пет — разреши Тамара.
Вячеслав излезе от кабинета на Тамара Кузнецова, придаде си равнодушно-спокоен вид, но душата му беше объркана. Няколкото дни, прекарани с това момиче в Грозни, бяха светли и чисти, макар тогава наоколо да имаше боеве. След това сивата завеса на делника покри всичко. Но споменът беше жив и се оказва, че е дремел, както и чувствата, които отново трепнаха в сърцето на Грязнов.
Сиво небе, черна земя с изсъхнала трева — такъв беше унилият пейзаж, проточил се зад прозореца. Още час-два, и вечерта ще настъпи, южна и черна, тя се спуска внезапно, като завесата в театъра. Поне на Грязнов винаги му се струваше така. На север всичко е бавно — природата и хората, югът има съвсем друг темперамент.
— Не обичам есента — каза Рустам. — През този сезон винаги ми се случват най-страшните неща. Миналата есен загина семейството ми…
— Тамара ми разказа. Дълбоко ти съчувствам, Рустам. Не всеки има сили да преживее такова нещо.
— Жал ми е за всички: и родителите, още не бяха никак стари, и децата, невидели живот, и жената. А най-страшното е, не знам кой ги уби: дали чеченски бандити или войници от федералните части. Сякаш разсякоха душата ми на две. Бях в такова състояние, че исках да си отида след тях, само да избегна чувството за вина. Нали знаеш, у нас съществува закон за кръвното отмъщение и аз трябва да отмъстя на някого за тях…
— Рустам, но ти само наполовина си чеченец, майка ти е била рускиня, може би не трябва да живееш по този ужасен закон.
— Разбирам, че принадлежа и на русите, но чеченското в мен е повече, понеже съм живял в Грозни, тази земя ме е родила и откърмила. Това е моята родина. Искам да знам кой направи любимия ми град гроб на роднините ми. Нали не успях да ги погреба. Нищо не намерих, освен парцали от старото перде. Чувствам, че моите роднини са се възнесли веднага на небето като невинно убити. А когато гледам облаците, ми се струва, че виждам лицата им.
— Трябва да си починеш, да се разведриш. Да заминеш нанякъде, да смениш обстановката, в противен случай ще ти бъде трудно да се избавиш от това видение.
— Ех, Слава, земята е кръгла. Тези облаци ще заплуват след мен и ще ме гледат от високото с лицата на изгубените ми близки. Заради това напуснах милицията, прехвърлих се във военната прокуратура. Мислех, ще имам друга работа, ще ме заобикалят други хора… Все същото…
Рустам замълча, извърна очи и се загледа в страничното стъкло, но онова, което изрече, вече беше облекчило малко състоянието му. Така се стори на Грязнов. Шофьорът си мъркаше нещо тихо под носа.
Сумрачното небе се покри цялото с облаци, макар да беше едва три часът, но изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да се стъмнява.
— Не наближихме ли? — попита Грязнов.
— Почти пристигнахме — отговори шофьорът. — Виждате ли пред нас една оградена постройка? Това е резервният военен склад. Строен е по време на войната в Чечня, така си и стои до ден-днешен.