Когато наближиха склада, Грязнов видя, че обектът се охранява от усилен наряд. В четирите ъгъла на сградата стоеше по един пазач, двама на входа на склада. Не е изключено някъде вътре да се е притаил още някой войник, засега невидим за външно око.
— Какво искаш да видиш тук? — попита Рустам.
— Вече всичко видях. А къде е била бележката? На портала или на вратата на склада? — уточни Грязнов.
— На вратата.
— Изглежда, бандитите не са бързали много, щом са намерили време да си закачат листовката?
— А защо да бързат? Обектът е усамотен, отделен от воинската част и от града. След като са премахнали часовите, те са се чувствали в пълна безопасност — поясни Такоев.
До обекта водеше покрит с чакъл път, шофьорът не рискува да завие по него, затова попита:
— Сега къде ще ходим?
— Обръщай назад — каза Грязнов.
— Нали ти казах, че няма какво да правим тук — измърмори Рустам.
— Други улики, освен листовката не са ли останали? — поинтересува се Вячеслав.
— Никакви. Нито гилзи, нито оръжие, нито ножове, тук се е действало професионално.
— Странно. Значи убийците и крадците са или войници, или военнослужещи от федералните войски? Щом казваш, че са били професионалисти.
— Не е изключено — подкрепи версията Такоев. — Но и много момчета, които са били в Чечня, сега се чувстват без работа. И почват кой рекет, кой кражби. Някои направо стават наемни убийци, разчитайки на единствената придобита във войната професия.
Шофьорът обърна колата и ускори обратно към Ставропол. Бързо се стъмваше.
— Явно боговете, които отмерват времето, нещо са объркали — обади се Грязнов. — Денят едва започва и веднага свършва.
— Всеки си има мярка. Слава, няма значение, аз се утешавам с това, че новата пролет започва от есента. В хотела ли искаш?
— Да, ако може. Трябва да прекарам някъде нощта.
— Слушай, а къде са ти нещата? — изведнъж се сети Рустам. — При Овражников ли ги забрави?
— Всичко е с мен — отвърна Вячеслав с усмивка.
— Не разбрах.
— Няма нищо за разбиране. Всичко е в джобовете ми. Тук е електрическата ми самобръсначка и одеколонът, тук четката за зъби и пастата, а леглото се надявам да ми го предоставите.
— Ех, много си оригинален.
21
Колата навлезе в града, когато започнаха да светват първите прозорци. Грязнов нетърпеливо погледна часовника си, преценявайки дали ще има време да телефонира на Тамара. Оказа се, че има достатъчно време.
От двете страни се нижеха складове, гаражи, след това започнаха жилищни кооперации, след тях заводски корпуси. Най-накрая колата зави в тихо дворче, където се намираше уютният хотел на завода за химически реактиви.
Дежурната беше предварително предупредена, изпрати радушно Грязнов до стаята му, обзаведена с всичко необходимо, приятна и чиста.
— О, какъв палат! — рече весело Грязнов.
— Харесва ли ти? Ще останеш ли?
— Да, разбира се.
— Не се сърди, ще те оставя за десетина минути, най-после трябва да полеем срещата — устните на Такоев се разтегнаха в усмивка, но очите му оставаха студени.
Грязнов помисли, че в зениците на Рустам се е настанила непоносима мъка и няма да изчезне, докато болката не се притъпи и не бъде изместена от нещо по-важно. Щастлив е онзи, който умее да се примирява със земните трагедии, да ги приеме като нещо неизбежно, без да иска от съдбата равностойна замяна на изгубеното.
Вячеслав само успя да вземе душ, а на вратата застана Рустам с бутилка в ръка, в другата държеше пакет с мезе.
— Да се почерпим, брат — прикани той.
— Като ще се черпим, да се черпим! — Грязнов едва сега си спомни, че цял ден не е слагал нищо в устата си, освен кафето при Овражников.
Мъжете измиха две чаши, нарязаха салама и шунката, отвориха консервите.
— Рустам, аз съм ти длъжник — рече Грязнов.
— Какво имаш предвид? — уточни Рустам.
— Тамара.
— Е, нека първият тост да е за Тамара! Това момиче ми е скъпо — Рустам надигна чашата си и я пресуши.
— Тя ми каза, че си спасил живота й, изнесъл си я от ада.
— Имаше нещо такова. Но после, когато аз бях зле, фактически тя ме измъкна от примката, така че сега не си представям живота без нея.