— Какво искаш да кажеш с това? — Грязнов се навъси.
— Нима тя не ти съобщи? Възнамеряваме да се женим! — рече Рустам.
— Не… а на мен не ми е хрумвало. Тогава и на двамата желая щастие! — За Грязнов ударът беше чувствителен.
Той пак напълни чашите с водка. Пиха мълчаливо. Рустам неочаквано се разбърза, а Грязнов не искаше да го спира. Настроението му се развали, пък и днес се измори, а утре го очакваше работата, заради която дойде тук. Освен това не беше любител на любовните приключения.
— Ще се срещнем ли утре? — попита Рустам вече на излизане.
— Да.
— Да ти изпратя ли кола?
— Не се притеснявай. Ще дойда с такси.
— Ако успееш да хванеш.
— Ще се постарая.
Грязнов изпрати Такоев до изхода на хотела и въздъхна облекчено, когато най-накрая остана сам. Легна на леглото и неусетно заспа. Сънят му беше дълбок — не се събуди през цялата нощ.
Сутринта го събуди телефонът. Намери пипнешком слушалката, без да отваря очи, но щом чу гласа на Тамара, веднага се събуди.
— Кой ми обеща да се обади снощи? — попита тя с обида в гласа.
— О, господи! Аз съм заспал — каза със съжаление Грязнов. — Извинявай, скъпа, но вчера Рустам ми каза такава новина, че аз се усъмних имам ли право да те ухажвам както едно време.
— Какво толкова ти каза?
— Твърди, че се каните да се жените.
— Така ли? Той казва така. А аз още не съм си казала думата.
— Въпреки това… Откъде се обаждаш?
— На пет минути съм от хотела ти. Обличай се, ще те закарам в прокуратурата.
— Чудесно! След пет минути ще бъда готов.
Грязнов скочи да се мие. Тамара малко се забави и докато дойде, Вячеслав беше избръснат, напарфюмиран и свеж.
За негово учудване тя му донесе закуска: портокалов сок, пакетче извара, нарязан салам и франзела бял хляб.
— Много ме глезиш! — усмихна се Грязнов и целуна Тамара по бузата. — Само че трябва да те огорча: отвикнал съм да закусвам. Чаша кафе в службата, през деня хапна нещо на крак, а вечерта — солидна вечеря. Такъв ми е режимът, нали разбираш? Затова сега няма да мога нищо да хапна.
— Жалко, а аз се старах… Е, тогава ще се наложи да те поканя на вечеря. Остави всичко, да вървим, Рустам помоли да те закарам сутринта на работа.
— С кола ли си?
— Помогнаха ми чрез нашия Фонд за съдействие на милицията. Докарват от Германия коли, тук ги продават! Но всичко е законно!
— Абе не се съмнявам! — засмя се Грязнов. — Каква марка?
— „Хонда“, малка е, но работи безотказно и съм много доволна.
Грязнов слушаше Тамара, а го измъчваше един въпрос, който не се решаваше да й зададе. Най-накрая не издържа, попита я, отмествайки поглед встрани:
— Какво сте имали с Рустам?
— Какво значение има за теб? — отговори тя след кратка пауза.
— Обичаш ли го?
— Обичах теб. Но се оказа, че на никого не е нужно. А животът си вървеше, различен — добър и лош. И през цялото време той беше до мен. Понякога ме плаши с претенциите си. Така живея край него, между страха и любовта.
— Значи нямам дори най-малката надежда?
— Знам ли!… Но по-добре да не говорим за това, че ще започнем да се пазарим и да си поставяме условия — предупреди го тя.
— Добре, няма… Хайде да вървим да ми покажеш твоята приятелка „Хонда“.
— С удоволствие ще ви запозная.
Колата се оказа с невероятно нелеп цвят — на розова перла, — къса, но просторна вътре, по женски уютна и светла. Леко врътване на ключа, докосване до педала — и колата леко се понесе из града, приютила в себе си двама души, някога съвсем близки, а сега застанали на кръстопът.
22
— Всичко ли е наред? — се обърна Рустам към Грязнов, когато двамата с Тамара влязоха в неговия кабинет.
— Тамара кара отлично — отбеляза Вячеслав. — Благодаря, Тамара Александровна, много съм ви признателен!
— Стига, не се преструвай! — усмихна се тя. — Вашата задача е изпълнена, другарю капитан. Разрешете да изляза?
Такоев кимна и с жест покани Грязнов да седне, попита:
— Откъде ще започнем? Ще четеш ли делото?
— Непременно. Дай ми всичко, което сте събрали по делото за убийствата и кражбата. Също и твоите съображения по въпроса.