— Пак никакви следи! — рече Такоев съкрушено. — А почерците са сходни. Няма следи — нито гилзи, нито кръв. Оня стреляше оттук. Сигурно не съм го улучил — рече той съкрушено.
— И къде може да е изчезнал? — попита Грязнов.
— Крие се в нечий апартамент.
— Да отидем да проверим! — безразсъдно предложи Вячеслав.
— А имаш ли разрешение за обиск?
— Откъде?
— И аз нямам. Кой ще разреши да му правиш обиск без заповед? Слава, този рунд ние с теб го загубихме. Трябва да се примирим.
— Но кой може да е бил?
— Нямам представа.
— Имаш ли врагове? Подозираш ли някого?
— Че кого да подозирам? Сигурно всеки следовател има врагове. Обидени, осъждани…
На покрива беше студено от мокрия вятър.
— Щом няма какво повече да правим тук, да се махаме — предложи Грязнов. — Но не стреляха по мен. Тук още никой не ме познава. Върви мисли сега на кого си се изпречил.
— Може и да си прав.
Те слязоха от покрива, заобиколиха пететажния блок, като се взираха в прозорците, но така и не забелязаха нищо подозрително. Стигнаха до входа на Рустам, качиха се на третия етаж.
— Тук е самотната ми бърлога. Влизай, не се притеснявай, бъди ми скъп гост — покани го Рустам. — Апартаментът ми е едностаен, но добре, че имам и това.
Жилището беше обзаведено по източен маниер, по пода и по стените с килими, в бюфета кристал, бронзови свещници, тежък, бляскащ с всички цветове на дъгата полилей от планински кварц.
— Отдавна ли живееш тук?
— От шест-седем месеца.
— Тогава имам впечатлението, че си получил богато наследство.
— Цялата работа е в традициите. Моите предци така са си обзавеждали дома.
— Не говоря за това. Нашите заплати са приблизително еднакви, пък и знам, че всичко си изгубил в Грозни. А тук — такъв разкош! Не, просто си герой, умееш да живееш. Остава само да ти завидя.
— Справям се някак… Работих във фонда за съдействие на милицията, който има определени предимства. По едно време докарвахме коли от Германия, доста добре печелехме. В това няма нищо престъпно, сам разбираш.
— Браво! А ние в Москва се побъркваме от тичане, поспиш, похапнеш и пак на работа — замислено изрече Вячеслав.
— Впрочем виждам, че и ти имаш достатъчно грижи, в противен случай нямаше да стрелят по теб от покрива!
— Както се казва в руската пословица: работата е за глупците. А аз ще кажа така: на глупака работа му дай. — Рустам се засмя сухо и като оголи ред бели зъби, се протегна към папката на ниската масичка и я подаде на Грязнов: — Вземи документите после ще ги разгледаш, може да намериш нещо полезно за себе си. Давам ти я като на приятел.
— Благодаря ти, Рустам.
— Знаеш ли, Слава, у нас съществува такъв обичай: дойде ли в къщата гост, какви други важни работи може да има? Сега ти си мой скъп гост и искам да те почерпя. Току-що се оказахме под куршумите. Да седнем и да благодарим на съдбата, че извадихме късмет. Нека и занапред да е така. Надявам се, че няма да откажеш гостоприемството ми?
Грязнов открай време не отказваше на хубава компания и маса, затова и сега кимна удовлетворително и потри длани, защото знаеше, че в Кавказ законът за гостоприемството е едва ли не най-важният:
— А какво друго ни остава, приятелю? Ти си домакинът. Аз гостът. Работата няма да ни избяга. С удоволствие приемам поканата ти.
— Чудесно! — зарадва се Рустам. — Сядай, ако искаш, пуши, почивай, оставям те за пет минутки и всичко ще бъде готово.
Домакинът веднага засука ръкави и тръгна към кухнята, откъдето след малко се разнесоха ароматни облаци, там нещо се пържеше.
Грязнов запали цигара, разходи се по мекия килим, спря пред полираната библиотека и зачете заглавията върху кориците. И изведнъж видя снимката с Рустам и Тамара. Двойката се усмихваше мило. В душата му се надигна завист, жегна го като змия, но Вячеслав се постара да се успокои. И как се успокои: все едно, няма да може да се ожени за Тамара; нима има право да обременява младата жена с тежестите на ергенския си живот. А, от друга страна, Тамара също работи в органите, би могла и да разбере, и да прости, ако е необходимо. Но, уви, той вече е закъснял, съдбата е успяла да се разпореди с нейния и неговия живот…