— Как върви вашето разследване? — поинтересува се Овражников.
— Засега слабо. Изучавам, вживявам се в обстановката. Рустам ми помага — отвърна Вячеслав.
— Какво пък, не смея да ви задържам повече. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.
Грязнов и Такоев излязоха от кабинета на Овражников и запалиха цигари в коридора.
— Трябва да пътувам по работа — каза Рустам. — Нека се срещнем по-късно. Или утре. През това време ще се запознаеш с документите, ще има какво да обсъждаме. Между другото, къде е папката?
— Оставих я в твоята кола.
— Да отидем да я вземем.
Долу на двора Рустам отключи колата, взе папката, подаде я на Грязнов и попита:
— Тук ли ще останеш да работиш, или да те закарам в хотела?
— Не, тук ще поработя, а след това ще се поразходя из града.
— Както искаш. До утре.
Вячеслав махна с ръка на Рустам, постоя замислен и озадачен от случилото се. По принцип, ако знаеше причината, можеше да повярва, че следователят Такоев при престоя си в Москва е убил двама охранители, неизвестно защо напиращи в квартирата му. В края на краищата какво знаеш за друг човек, в чиято душа никога не си надниквал? А и говореше странни неща: не знаел как да се нарича — защитник или убиец. Такива мисли не минават в главата на всекиго. Разбира се, не е лесен човек Рустам. А събитията в Грозни от деветдесет и пета година направо са покрити с мрак. Но и на Саша едва ли са дали фалшив портрет. С една дума, имаше за какво да помисли много сериозно. Грязнов реши да се отбие при Тамара: все пак тя е постоянно с Рустам, може пък случайно да помогне да се изясни нещо!…
— Може ли? — Грязнов надникна в кабинета на Тамара.
Тя се усмихна и го покани:
— Заповядай. Как върви работата?
— Всичко е наред, прекрасна маркизо!
— Но като гледам лицето ти, не мога да кажа същото за теб.
— Какво ми е на лицето? — погледна изпитателно Вячеслав.
— Загрижено е. Мрачно. Проблеми ли се появиха?
— Позна. И то не от най-приятните.
— Те… с нас двамата ли са свързани?
— Горе-долу. Разбира се, нямам право да говоря така, но днес пихме с Рустам за теб. Конякът беше горчив.
— Слава, ако обичаш, без намеци.
— Добре, няма. Можеш ли да се освободиш? Искам да говоря с теб нещо много важно и… тайно.
— Трябва да съчиня един спешен документ. Ще ми трябват още час-два.
— Аз съм в кабинета на Такоев. Той изчезна нанякъде по свои си работи. Ще се срещнем с него чак утре. Ще се обадиш ли, като свършиш тук? А след това можем да вечеряме заедно. Или вече не ти разрешава?
— За какво говориш? Все още не съм негова жена и той не може да ми заповядва.
— Е, слава богу! Значи мога да работя и да те очаквам с нетърпение — каза Вячеслав и не се сдържа, целуна я по бузата.
Тя пламна, но бързо се дръпна, каза, че никой не се държи така на работното си място — всеки момент може да влезе някой в кабинета.
— Права си, изчезвам. Доскоро!
Грязнов се върна в кабинета на Рустам, разтвори пред себе си следствените документи и материалите, събрани от Такоев за руските патриоти, и вглъбен в делото, неусетно премина в работно състояние. Времето минаваше незабелязано. Изглежда, Тамара не можеше да се справи със спешната задача на шефа си. Грязнов се запозна с протоколите от огледите и разпитите и без да жали летящото време, отвори папката на Рустам.
В нея бяха събрани снимки и изрезки от местни вестници, разказващи историята на движението „Руско национално единство“, репортажи за политически акции, провеждани от патриотичната организация, бележки за ръководителите й, техни снимки и много други неща. Ако трябва, материалите можеха да стигнат за цяла брошура. Само че на кого е нужна? Всички членове на „Руско единство“ се наричат истински руски патриоти, може би точно затова Такоев си е събирал материалите.
Тук имаше сведения и за веществата, произвеждани в завода за химически реактиви. В отделен пакет бяха събрани вестникарски материали за проблемите на тьорското казачество, снимки на казашки събрания и занимания на някакво спортно дружество.
Може всичките сведения да говореха нещо на Рустам, който живееше тук, но за Грязнов не се оказаха особено интересни. Той недоумяваше защо му е всичко това на Рустам, нямаше никакви преки улики, които дори да намекват за бандитското нападение в склада.
На вратата се почука. Вячеслав каза по навик „Влезте!“ и се зарадва, като видя Тамара.