— Слава, трябва да разкажеш всичко на Овражников! Имаш нужда от охрана! — заяви Тамара.
— Овражников вече знае за стрелбата. Но категорично отказвам охрана. Само това ми липсва!
Момичето започна да го убеждава разпалено, че изобщо няма смисъл да се прави на герой: щом бандитите са могли да отвлекат Рустам, който отлично се ориентира в местните условия, нищо не им струва да отвлекат Грязнов.
— Добре, да вървим при Овражников, а след това ще видим — съгласи се Вячеслав. — Между другото, вчера стана още едно неясно и неприятно събитие: изчезна папката, когато ми даде Рустам.
— Че имаше ли нещо важно в нея?
— Нали сама видя! Нищо особено, сведения за тьорските казаци и патриоти. Не мисля, че вестниците представляват някакъв интерес за следствието. Двайсетина статии и снимки, сведения за военни формирования, количество и численост на отряди, наличното оръжие. Това е всичко, може да е интересно за някого, но няма никакво отношение към нашето разследване.
— Виж ти, значи и към теб тотално настъпление! Трябва да бъдеш по-предпазлив — предупреди Тамара.
— Разбира се, нападенията не са приятни дори защото след това трябва да си чистиш дрехите. Днес ми отиде цялата сутрин, за да оправя гардероба си.
— Защо си се мъчил, да беше ме поканил, щях да го направя по-бързо и по-качествено.
— Така мога и да свикна, а как ще отвиквам после? — попита многозначително Слава.
— Пак ли намеци? Да вървим! — почти заповяда Тамара.
Излязоха в двора на хотела и се качиха в колата.
Почти веднага Грязнов забеляза жигулата, която ги следваше неотстъпно.
— Тома, я завий нанякъде, струва ми се, че имаме опашка. Онова синьото жигули, виждаш ли?
— Разбрано.
Бисернорозовата хонда се засили под арката, рязко зави и се озова в успоредната улица. Жигулата препускаше неотстъпно след тях.
— Удари спирачките, да я оставим да наближи. Може да познаеш с кого си имаме работа.
Тамара спря колата, огледа жигулата, но не можа да различи човека на кормилото.
— И какво?
— Дори нямам предположение кой може да бъде.
— Да се поразходим ли из града?
— Ще се наложи — съгласи се Тамара. — Мисля, че имам достатъчно бензин.
Жигулата упорито караше след тях, спазваше дистанция от около сто и петдесет метра. Тази игра дразнеше Грязнов, искаше да обърнат рязко колата и да тръгнат срещу преследвача, но нещо го удържаше от подобна крачка. Преди всичко се боеше за Тамара, ако неочаквано започне престрелка.
— Знаеш ли какво, хайде ти да отидеш на работа, а аз да повъртя малко този досадник?
— Не, да вървим при Овражников — възрази Тамара. — Нека той се оправя, запомних номера на колата.
— А, сигурно е фалшив. Овражников с нищо не може да ни помогне. Но аз мога да направя жигулата на нищо и да извадя душата на шофьора.
— Не знаеш кои са пътниците в колата и дали имат оръжие. Овражников ще се свърже с оперативно-патрулната служба и за десет минути колата ще бъде задържана. Просто рискът е неуместен.
Доводите бяха резонни и Грязнов се съгласи със свито сърце.
24.
Лицето на Овражников беше непроницаемо, той измери с поглед Грязнов и Кузнецова и попита сухо:
— Какво се е случило?
— Следеше ни синя жигула номер 48–52 — каза Тамара. — Буквите бяха зацапани с кал.
— Къде забелязахте опашката? — Овражников се сепна.
— Ами веднага. Около хотела — отговори Грязнов. — Но това не е главното. Тамара има по-лоша новина.
— Какво друго? — Овражников се обърна рязко към нея.
— Сутринта в шест часа ми се обади някакъв човек и съобщи, че Рустам Такоев е отвлечен.
— На кого е притрябвал и защо? — Виктор Онисимович учудено разпери ръце. — Те — имам предвид похитителите — нищо ли не съобщиха за себе си?
— Настояха незабавно да бъде прекратено делото за ограбването на склада.
— Странно. — Овражников се разходи из кабинета. — Непонятна ситуация. Разбира се, ще търсим Такоев. Моля ви, Тамара Александровна, останете, имам личен разговор с вас.
— Да тръгвам ли? — попита Грязнов.
— Вземи моята кола, нали цял ден съм на работа, няма да ми трябва — предложи Тамара на Вячеслав.