— Ами ако я смачкам?
— Значи такава е била съдбата й. Със сигурност ще хукнеш след оная жигула, нали?
— И още как! Нямам друга работа.
— Виктор Онисимович, Грязнов вече ви е казал, че вчера по него и Такоев са стреляли, а снощи, още не знаете, някаква кола е блъснала Вячеслав — каза Кузнецова. — Как ви се харесва?
— Никак не ми харесва! Трябва да си смените местожителството — отговори рязко майорът.
— И аз така мислех сутринта — отбеляза Грязнов, — но виждам, че засега трябва да остана именно в този хотел.
— Вячеслав Иванович, моля ви да не изчезвате. Сега ще започне спешна операция в гарнизона, но довечера ще се освободя и трябва да поговорим сериозно — каза Овражников, сякаш обобщавайки всичко.
Грязнов хвана бравата, но Тамара го извика и за всеки случай му даде ключовете от колата си, като го предупреди с усмивка, че трябва да се постарае все пак да не попада в ръцете на КАТ и да върне хондата здрава, за което ще е много благодарна.
Вячеслав излезе навън, седна на мократа пейка под брезата и се замисли. Това е явна задънена улица. Неизвестно защо Овражников не се разтревожи много от изчезването на Рустам, изобщо днес се държа странно. Дали пък лично не е организирал отвличането, за да подсигури репутацията и кариерата си? Сиреч имаше един престъпен елемент в нашите редици, но своите го отвлякоха и скриха. Търсете го, щом ви трябва, а ние си имаме по-важни задачи.
Оставаше едно — да търси Такоев независимо къде се намира: при патриотите, казаците, мафията или между рогата на дявола. Главното е да намери някаква първоначална сламка. И го осени идея.
„Какво съм седнал да мисля, сигурно ония ме дебнат. Трябва да им вляза в положението — това ще е достатъчно. Качвам се в колата и тръгвам. Не е изключено веднага да открия опашката. Тогава ще се изясним кой на кого и колко дължи…“
Грязнов стана решително, тръгна към хондата на Тамара и седна зад кормилото. Обикаля из града надлъж и нашир, но така и не откри никаква опашка след себе си. Безсмислено е да хаби бензина. И тогава Грязнов реши да съчетае полезното с приятното: да се отбие в най-близкия универсален магазин и да си купи чиста риза и някакво бельо. Когато се приготвяше за командировката, беше сигурен, че ще успее да реши всичко от раз. Затова по навик не взе със себе си излишни неща. Но сега ситуацията подсказваше, че сигурно ще се наложи да остане повече. Следователно трябва да си купи най-необходимите работи.
Той се насочи към голямото здание на универмага, паркира и тръгна към третия етаж, където след малко си избра подходящо бельо и тъмна риза на райе. Предпочиташе именно тъмните ризи, защото му беше по-лесно да ги пере. Постави покупките в найлонов пакет, излезе на площада и тръгна към хондата. Зад нея беше паркирал син мерцедес. До него Тамарината кола изглеждаше като ярка буболечка.
Той дори не забеляза как пред него изскочиха трима едри младежи, които веднага го поеха. Грязнов не успя да се изплаши и вече се видя седнал в мерцедеса и заклещен от двете страни от юначагите. На това отгоре до слепоочието му допряха пистолет и му заповядаха да не мърда. Колата веднага напусна района на универмага.
Не го претърсваха, просто го държаха здраво за ръцете и Вячеслав се успокои. И дори си помисли, че може би неуспешният период свърши. Момчетата не приличаха на чеченски командоси, значи няма да искат откуп. А къде го карат? Не е изключено да отиват там, където е вече Такоев. Трябва да е готов на всичко. Да не бърза и да не се вълнува. По възможност…
Човекът вдясно от Грязнов прибра пистолета в джоба си и каза:
— Няма нужда да нервничите. Нямаме лоши намерения. Казвам се Юрий Устинович и съм командир на един от отрядите на „Руското национално единство“. Случайно разбрахме от свои хора, които работят в Управлението на вътрешните работи и прокуратурата, че подозирате наши другари в организиране на терористични акции. Това съвсем не ни е нужно. За първи път има депутат в Държавната дума, избран от нашето движение. Разбирате ли колко е важно за нас доброто име точно сега?
— Не е трудно да се разбере — отговори Грязнов. — Но какво общо имам аз? Защо е този идиотски спектакъл с отвличането?
— Я ме погледнете по-добре. Не си ли спомняте лицето ми?
— Спомням си го, вие бяхте на снимката… — каза Вячеслав и се запъна, не искаше да говори за откраднатата папка.
— Защо замълчахте? Доизкажете се. Къде сте виждали снимката ми?