— Глупости на търкалета. Какво друго? Началникът на МУР оглавява някаква банда, а е дошъл тук, за да вземе властта в града в свои ръце? Какво си мисли, че след всичко това заместник главният прокурор на Русия ще се шегува с него? Откъде ги намирате такива загубеняци.
— Слава, не се горещи, защото не знам какво мисли той, предавам ти онова, което каза.
— Сега къде е? — решително попита Грязнов.
— Ще се върне късно, отидоха в някаква воинска част. Там станало поредното произшествие… освен това ми каза, че не му харесват нашите взаимоотношения.
— Какви отношения? — Грязнов подскочи. — Какво разбира той от отношения? И изобщо това ли му е работата?
— Не знам какво има предвид конкретно. Може Рустам да му е разказал нещо… Във всеки случай заяви, че една почти булка не е прилично да се държи така с другите мъже, особено пристигащи за кратко в командировки.
— И ти каза ли му нещо? Или слушаше и…
— Да, естествено, отговорих, че не съм мечка, за да ме води някой. Че за първи път чувам от него, че съм нечия булка. Че моят личен живот не трябва да засяга никого. Да не живея в казарма.
— Браво! Ами той как реагира? Виж го ти него! А такъв кротичък на вид!
— Никак. Каза си урока и толкова. Каза само, че по мъжки разбира и съжалява Рустам. И всичко, което напоследък се случва, имаше предвид с Такоев, всичко това е резултат от намесата на някакви сили, неизвестно защо стремящи се да очернят честния работник.
— Да… — поклати глава Грязнов. — Тук с тия ваши порядки можеш да очакваш какво ли не. Какво ще правиш довечера?
— Засега не знам. Нищо не сме се разбирали с теб.
— А какво трябва да се разбираме? Вземи ме като… охрана. Ти си крехка жена, трябва да бъдеш защищавана.
— Разбрахме се — Тамара се усмихна, — вземам те. Каня те у нас на гости. Ще ме пазиш от всякакви неприятели.
— Това вече е друг разговор — зарадва се Грязнов и докосна с устни Тамарината ръка. — Отбий се при мен, когато свършиш работа. Аз ще бъда в кабинета на Рустам. Искам да поработя още с документите на това ужасно дело.
25
Скоро щеше да се стъмни. Започна да ръми дъжд. Безкрайните есенни дъждове също имат свой смисъл: земята се очиства, измива от себе си всичко ненужно, освобождава се от гнилото и болестите. А после всичко се повтаря през пролетта и отново ще има слънце, ще е топло и земята ще започне да ражда.
„А какво, правя аз в този живот? — Грязнов вдигна глава от документите и изведнъж се замисли. — Нямам нито жена, нито деца. Като плевел край пътя съм — ту ще ме смачкат, ту аз ще спъна някого. Душата ми не трепва за никого. Никой не се вълнува за мен. Слава богу, че имам работа и другари по оръжие, а какво ще стане, когато се пенсионирам? Ще се измъчвам от самота като Мойсеев? Какво да се прави, животът е такъв, че изстисква всичките ни сокове и ни захвърля. Изкарвай дните си така, както намериш за добре…“
Грязнов си погледна часовника, Тамара се бавеше. Тя се появи едва след час, когато вече беше съвсем тъмно.
— Да отиваме в колата, време е да си ходим. Че пак ще се забъркаш в някоя история. Сигурно в Москва не ти се случват такива работи?
— Стават най-различни неща, не ми се налага да скучая.
Те се качиха в колата и тръгнаха към дома на Тамара.
Ръцете й потреперваха на кормилото. Вячеслав сложи дланта си върху ръката й и те пътуваха така, сякаш заедно караха колата.
Стълбището беше тъмно, пипнешком стигнаха до втория етаж.
— Защо е толкова тъмно тук? — попита Грязнов.
— Сигурно лампата е изгоряла.
— Не те ли е страх да се движиш сама?
— Страх ме е, но няма къде да ходя.
Тя дълго не можа да отключи в тъмното, Вячеслав й светна със запалката си и вратата най-накрая се отвори.
Жилището беше просторно, двустайно, подредено чисто по женски, никъде нямаше излишни неща.
— Хубаво е като в храм — рече Грязнов. — Виждам, че си чудесна домакиня, нали?
— Старая се. Не е сложно. Сама съм, няма кой да прави боклук. Нямам никакви домашни любимци, както се казва сега. Жал ми е за животните, затворени между четирите стени.
— А къде замина майка ти?
— При брат ми. Роди му се второ бебе, отиде да помага в началото. Тя е много сговорчива, ще изкара дълго. Господи, Слава, че съблечи се де! Ти си мой гост. Окачи си палтото, чувствай се като у дома си. Радвам се да те видя вкъщи — Тамара се усмихна светло и се наклони към него доверчиво и открито. — Сега ми е добре, ще отида в кухнята да приготвя вечерята, а ти си почини — каза тя, освобождавайки се от обятията му.