Грязнов седна на дивана, пусна телевизора и започна да слуша изпълнение на казашки хор. После започнаха новините от региона, много напомняха отдавнашните съветски времена, когато се говореше за реколтите, работата на предприятията, а се забравяше за конкретните нужди на човека. Сякаш тук, в провинцията, нищо не се е изменило.
— Ето ме и мен! — Тамара влезе в стаята с поднос, отрупан с чинии. — Вземи, ако обичаш, салфетката, ето я на облегалката на креслото, и застели масата.
Вячеслав изпълни послушно указанието. За една минута чиниите бяха наредени по масата, Тамара донесе бутилка шампанско.
По време на вечерята Грязнов разказа на Тамара за днешната си повече от странна среща с руските патриоти. Тя слушаше внимателно и притискаше с длани слепоочията си. Очите й бяха пълни със страдание. И Грязнов разбра, че това я измъчва.
— Между другото, попитах ги дали те са отвлекли Рустам. Отговорът беше отрицателен. При това дадоха твърде унищожителна характеристика на Такоев. И професионална, и човешка. Не разбрах защо. Може би ти ще ми обясниш? Освен това намекнаха, че трябва да търсим причината за изчезването му във Фонда за съдействие на милицията. Но аз не разбирам добре каква е цялата връзка, може ли да ми обясниш?
— Какво толкова му е неясното? — Тамара започна някак без желание. — Ако си спомняш, когато се запозна с Рустам, той беше следовател в прокуратурата на Ставрополския край. След всичките чеченски събития, когато се случи нещастието със семейството му, Рустам напусна прокуратурата. Стана един от учредителите на Севернокавказкия фонд за съдействие на милицията, вече ти разказвах за това. И немного отдавна, да речем, преди половин година, по някакви причини, във всеки случай не ми е казвал какви, го поканиха на работа във военната прокуратура на Ставрополския гарнизон. Естествено, прекрати дейността си във фонда, но останаха връзките му с тях. Според мен прави нещо, но на обществени начала. Това е на практика всичко, което ми е известно. И друго — Рустам винаги се е отличавал с желязна бизнес хватка. Може някога да му е било нужно. Странно, но съвсем не разбирам желанието му да напусне фонда заради военната прокуратура. Както и изчезването му.
— Слушай, как си могла да се свържеш с Рустам? — В гласа на Грязнов звучеше открита ревност.
— Трудно е за обяснение. Уважавах го и се страхувах малко от него. Може да бъде неукротим и страшен, когато е разгневен… Освен това дълго ме опитомява, за да свикна с него, постоянно ме уговаряше да узаконим отношенията си. Но аз все отлагах, чаках нещо. Може би теб — тя се засмя тихо.
— Не разбирам. Обичаше ли го?
— Той ми спаси живота. Малко ли е? Стараеше се да бъде мой приятел, по-голям брат, баща. Понякога дори се изморявах от неговото настойничество. Стараех се да се измъкна, да се махна, но все напразно. Той идваше и непрекъснато повтаряше, че има нужда от мен. Аз си припомнях, че трябва да плащам за спасението си.
— Кошмар! — простена Грязнов. — Но какво ще стане по-нататък? Ами ако утре пак дойде?…
— Ще бъда принудена да го слушам. Може би да се подчинявам на настойчивостта му…
— Тома, не си права. Негов дълг е било да те спаси. Само толкова. Не си струва заради този факт да го поставяш на пиедестал. На това отгоре той сам казваше, че и ти навремето си го спасила. Квит сте. Трябва да забравиш за миналото!
— Ех, Слава, и моята любов към теб изнесох от миналото! Какво и как да забравя?
— Момичето ми, трябва сама да вземеш решение. Не бива да живееш така.
Тя дълго мълча, после каза:
— Слава, след няколко дни ще се върнеш в Москва, а аз ще остана тук. И не е известно какво ще измисля, на какво ще се реша от мъка и самота.
— Можем да заминем заедно.
Но Тамара не отговори нищо.
Дългата есенна нощ отлетя като миг. Те заспаха едва на разсъмване, а след това, потънали в сладък сън, се успаха.
Първа се събуди Тамара, заохка, че закъснява за работа. И след пет минути вече бяха облечени и готови да напуснат стаята, донесла им неочакваното и позабравено щастие.
Отвън Грязнов видя най-сетне слабите слънчеви лъчи, промъкващи се през сивите облаци.