— Здравей, слънце! — каза той. — Радвам се да те видя.
Но то моментално изчезна. Грязнов си помисли, че така става и с щастието: покаже се зад облаците и веднага се крие.
След няколко минути спряха пред сградата на военната прокуратура, влязоха във входа и под изпитателния поглед на дежурния всеки пое в своята посока, сякаш са непознати.
Навъсеният майор Овражников седеше в кабинета си и когато Грязнов влезе, дори не вдигна глава. Поздрави сухо.
Грязнов знаеше причината за престорената хладина на майора. Или се правеше, или сериозно преживяваше любовния неуспех, така да се каже, на своя подчинен. Оттук и мъмренето, което е направил на Тамара уж заради лекомисленото й поведение. Но Грязнов нямаше абсолютно никаква нужда да си усложнява отношенията с местното началство, което, за разлика от него, сякаш беше удовлетворено от проведеното през пръсти разследване за обира на склада. За убийството на охраната какво да говорим, щом е почти фронтова зона, тук има и терористи, и просто бандити, а войнската служба си е опасна с всичките си последствия.
За Грязнов този въпрос беше свързан не само с професионалното му достойнство, това беше целта на командировката му. Затова реши да не демонстрира конфронтация, да не създава конфликти за дреболии, а както се казва, да хване бика за рогата.
— Виктор Онисимович, какво има? — попита той учтиво.
— Знаете ли, Вячеслав Иванович, никак не проумявам защо с вашето идване и в службата, и наоколо всичко започна да се руши.
— Може би случайно съвпадение?
— Не, съвсем не е случайно. Вие дойдохте, след вас пристига странен фоторобот, позорящ честта на отличен наш служител. За какво е нужно това на Москва? За да освободите място за някого? След това този служител направо изчезва, а у вас откриваме папка, в която намираме странна сбирка от вестникарски изрезки, свързани с нашия край и хора, живеещи тук. За какво ви е всичко това?
— Вашите момчета ли отмъкнаха папката, Виктор Онисимович? Господи, камък ми падна от раменете! И пак ваш човек ни обстрелва двамата с Рустам?
— Не, няма такова нещо — възрази Овражников.
— И колата, която ме блъсна, също не е ваша?
— И за това нищо не знам.
— Виждате ли как добре се получава! Значи според вас аз сам съм организирал срещу себе си две покушения едно след друго? Не виждам логиката, майоре. Сега за папката. Даде ми я Рустам. По този начин той е разработвал версията за руските патриоти, но според мен цялата идея отначало докрай е съшита с бели конци. Вчера ме издебнаха въпросните патриоти, натикаха ме в един мерцедес, половин час ме разкарваха из града и ме убеждаваха, че нямат никакво отношение към обира в склада, понеже бездруго си имат всякакво оръжие, а ако им дотрябва, ще им дадат без проблем. Те се опитват да получат от правителството официално разрешение за създаване на отряди за самоотбрана, чиято дейност ще се заключава в защита на Ставропол от чеченски командоси. И разни други престъпници. Дори ме поканиха днес на събрание, но аз — Грязнов си погледна часовника, — съм закъснял за уговореното време.
— Нищо страшно. Те обичат да поговорят, да правят митинги, ще се срещнете по-късно. Значи вашите патриоти нямат отношение към изчезването на Рустам?
— Не са мои, а ваши, тукашни. Някой си Юрий Устинович под клетва ме увери в това и намекна, че техните хора работят навсякъде, затова са в течение на всичко. И ако наистина Такоев е изчезнал, няма начин това да не е свързано с Фонда за съдействие на милицията.
— Е, това вече е прекалено! Познавам ръководителите на фонда, те са честни хора…
— Аз не бих употребил думата „чест“ там, където става дума за огромни пари и различни предимства — възрази Грязнов.
— Не знам, не знам… Може да има частица истина в думите ви. Ще се наложи да отидем във фонда. Но какво ще им кажем? Вие ли отвлякохте Такоев?
— Разбирам, че мога да ви шокирам: все пак Рустам е ваш подчинен. Но защо отхвърляте предположението, че Такоев наистина е свързан с някаква престъпна групировка? И портретът изобщо не е никаква грешка! Та това не са нечии зловредни клевети, а обективен факт — фотороботът е съставен с помощта на реални свидетели. При това аз не съм присъствал, не бих могъл да окажа никакъв натиск.
— В главата ми никога не е била такава каша, както днес! Това е нещо невъобразимо! — Овражников се хвана за главата, явно не можеше да поеме толкова информация наведнъж. — Е, добре, а защо трябва толкова откровено да демонстрирате своите… отношения с годеницата на Такоев?