— Господи, къде ходиш цял ден?
— Търсихме Такоев.
— Казаха ми, че Овражников е бесен от сутринта, а след това заминал нанякъде. Не знаех какво да мисля…
— Овражников беше с мене. Ходихме във фонда при Зайцев, а след това заедно посетихме новата вила на Рустам.
— Каква вила?! — изуми се Тамара.
— Обикновена. Купил си е огромна къща и я обзавел с нови мебели.
— Но той никога не ми е казвал за това!
— Изобщо малцина са знаели — каза Грязнов и като видя любопитните очи на администратора, предложи да влязат в стаята му.
— Научихте ли нещо ново за Рустам?
— Немного. Има къща в Грачовка, която се оказа отключена и безлюдна. Оставихме там засада. За всеки случай. Пребродихме храсталаците, стори ми се, че някой върви там. Но не намерихме никого.
— И как изглежда къщата? — поинтересува се Тамара.
— Внушително. Огромна двуетажна вила. Меки мебели и килими, полилеи и красиви завеси — всичко от хубаво по-хубаво. Богат жених те иска за булка! — изрече ехидно Грязнов.
— Винаги ме е привличало не външното богатство, а вътрешното, тоест душата — отговори беззлобно тя. — Не се подигравай. Ако съм се стремила да се омъжа за него, отдавна да е станало. Но нещо в този човек ме плаши. Понякога е прекалено жесток в разсъжденията си, сякаш е загубил най-важното, след което и собственият му живот, и този на околните хора е изгубил всяка ценност.
— Явно е било свързано със загубата на семейството му. Разбрал е колко е крехък човешкият живот и че нищо не можем да противопоставим на смъртта. Тук го разбирам.
— А как върви следствието ти, май не напредва?
— Защо? Все пак успях да изясня нещо много важно за мен. И за съжаление съм склонен да приема, че фотороботът не е грешка и не е случайност.
— И какво ще правиш? — попита тя тревожно.
— Ще те обичам. И ще установявам виновността на съперника си, колкото и да звучи противно. Между другото той изчезна, или беше отвлечен, след като Овражников му нареди да представи подробен отчет за посещенията си в Москва. Тогава моментално изчезна. А сега видях тази къща. Не, Тома, тук нещата не са така прости, както мислите всички, в това число и Овражников. Разбира се, Рустам за вас е свой човек. Но според мен просто не го познавате. Или не сте го разбрали. Нали най-напред аз не го проумях.
Овражников не го хващаше сън. Става няколко пъти посред нощ, гледа часовника, сякаш се страхуваше да не се успи, макар никога преди да не му се бе случвало такова нещо.
Уж нямаше за какво да се вълнува. Е, остави момчетата в засада. Това не е за първи път. Но нещо не му даваше покой, постоянно стягаше душата му някакво предчувствие за нещо непоправимо.
Разбирайки, че вече няма да заспи, стана в пет сутринта, пи кафе, свари на жена си овесена каша и грис за дъщеря си, облече се бавно и най-сетне реши да позвъни на Грязнов.
Дълго време никой не се обади, най-накрая чу сънения глас на Вячеслав:
— Грязнов слуша…
— Добро утро! Овражников ви безпокои. Готов съм да отидем да видим момчетата в Грачовка. Не искате ли да се присъедините?
— Разбира се. Но още не съм готов.
— Колко време ви трябва, за да се оправите?
— Не по-малко от половин час — каза Грязнов, пресмятайки, че трябва да събуди Тамара, макар да му беше жал, нека си поспи.
— Сега е седем. В осем без четвърт ще мина в хотела да ви взема, става ли?
— Да. Много ще съм ви признателен.
— Доскоро. — Овражников затвори, отиде до прозореца и замислено се загледа в мрака.
За кратко време около него всичко се преобърна с краката нагоре: спекулантът стана бизнесмен, крадецът — „нов руснак“, престъпникът — държавен деец. Моралът се разми, животът се измерва с една-единствена мярка — парите. Ако ги имаш — можеш да получиш кресло в Държавната дума, да купиш акции от предприятия, да откриеш банка. С една дума, с пари можеш всичко.
Овражников не искаше да се съгласи с това положение, но не знаеше за какво да апелира, виждаше единствения изход честно да изпълнява своя дълг, за да не може никой да го упрекне в продажност и безпринципност. Каквото и да става в света, все едно, ще останат вечните ценности: милосърдие, добро, любов — всичко онова, което помага на човечеството и на всеки човек да оцелее. Виктор Онисимович беше твърдо убеден в това.