Зад прозореца се чу клаксон. Грязнов разтърка запотеното стъкло, погледна навън и каза на Тамара:
— Овражников пристигна.
— Върви го посрещни, не искам да ме види тук.
— Защо? Нали решихме всичко — учуди се Вячеслав.
— Защо той да знае? Върви. Аз ще се приготвя и ще изляза по-късно.
— Добре, направи така, както е по-добре за теб.
Грязнов я притегли към себе си, целуна я и каза:
— До среща довечера.
— До среща, любими — отговори тя, поглади с длан бузата му, сякаш оставяше за спомен това докосване.
Виктор Онисимович нетърпеливо чакаше до колата.
През нощта беше замръзнало, земята се оказа твърда и бодлива. Локвите бяха стегнати от лед.
— Честита промяна на времето, Виктор Онисимович — Грязнов подаде ръка.
— Дай боже. При нас зимата е мека, ту стегне студ, ту го отпусне. Така живеем ние, между есента и пролетта. Ако падне сняг, много бързо се стопява. Само проблеми. При вас в Москва зимата е сурова, знам.
— И при нас има достатъчно кал — усмихна се Грязнов.
Овражников седна на кормилото, Грязнов се настани до него и колата потегли леко. Вячеслав забелязах крайчеца на окото, че Тамара гледа през прозореца, махна му с ръка. Този обичаен жест го върна към изминалата нощ.
— Имате щастлив вид — забеляза Овражников. — Добре ли се наспахте?
— Видът ми е обикновен. Просто съм оптимист по природа. Сутрин съм щастлив, вечер съм гладен и зъл.
— А пък аз не можах да спя. Сънувах нещо тягостно, досадно. Събуждам се, за да се избавя, заспивам — пак сънувам същото. Сякаш ме измъчва някакво предчувствие. Вдигнах ви по никое време.
— Няма нищо, Виктор Онисимович, всичко е нормално. Нашите работи, разбира се, не са блестящи, но ми се струва, че някои изводи вече могат да се направят. Например аз мислено анализирам материалите по делото и стигам до извода, че Такоев по-скоро не го е проучвал, а много грамотно и старателно го е блокирал. Разбирате ли, това е чисто професионално чувство, без никакви емоции.
— Наистина ли имате такова усещане? Или тук говори нещо друго?
— Не, уверявам ви, никога не бъркам работата с личните неща. Освен това всяко нещо си има край, колкото и да продължава — каза Грязнов. — Мисля, че рано или късно, но ще научим истината.
— Истината може да изплува и след десетилетия, но на кого ще е нужна тогава?
— Не бива така песимистично да гледате на живота. Е, има и „висящи“ дела, какво да се прави? Друго ме интересува в дадения случай: защо Рустам е събирал материал за руското единство и казачество? Та това е такава фалшификация: руските патриоти заради някакъв експлозив заклали също руски войници?! Сякаш нарочно са унищожени всички улики. И следите съзнателно са стъпкани. Аз също познавах Рустам изключително от положителната страна… Но — времето! То е способно да направи с човека какво ли не. Както разбирам, сега Рустам е нужен и на двама ни.
Грязнов мислеше, че най-сетне тази Нова година няма да обикаля по приятели, а ще я прекара с Тамара. Ще украсят малка елхичка, ще окичат стаята с лъскави гирлянди, ще сложат на масата шампанско и мезета — ще бъде тих семеен празник, каквито Вячеслав не е имал от много години.
— Виктор Онисимович, ненапразно ме подозирахте. Ще бъда принуден да извърша диверсия във вашия град — каза Грязнов.
Овражников учудено и подозрително вдигна вежди:
— За какво говорите?
— Искам да открадна от вас Тамара Кузнецова. Когато пак се срещнахме, разбрахме, че старите чувства са живи. И всичко може да бъде чудесно!
— Ах, това ли било! — засмя се Овражников. — Опитайте се! Само че и Рустам я харесва. Всички знаехме това и всеки момент чакахме да се оженят.
— Разбира се, не се получава добре. Сякаш съм се възползвал от отсъствието му. Но всичко зависеше от нея. Струва ми се, че тя избра мен.
— Какво пък, ще се радвам за вас. В края на краищата жената трябва да си остане жена, а не борец с престъпността. Нека ражда деца, да готви борш и кюфтета, а в милицията сигурно ще се намери кой да я смени…
Пред тях се показа Грачовка. Вече напълно се разсъмна. От изток слънцето надникна в прозорците на колата. Едва изскочило над хълма, то лежеше на най-високия връх и сякаш имаше опасност да не запази равновесие и всеки момент да се търкулне по наклона към равнината.
Улиците на Грачовка бяха пусти, колата бързо пресече селището и стигна до вилната зона. Още от пътя забелязаха нещо нередно: вятърът развяваше пердето на единия прозорец.