Старицата започна полека да отказва, но Овражников й напомни за гражданския дълг. Думите звучаха високопарно, но повлияха на бабката и тя се подчини.
От другия апартамент излезе момиче на около осемнайсет години с много къс пеньоар, огледа заинтересувано мъжете и попита:
— Какво обичате, господа?
Обясниха й какво се иска от нея и тя веднага се съгласи, понеже никога не била участвала в подобни мероприятия.
Техникът започна да опитва ключалките, пробвайки ту един, ту друг шперц. Най-накрая се изправи и изтри потта от челото:
— Можете да влизате.
Овражников хвана бравата на вратата, за да я натисне и влезе, но Грязнов, който през цялото време се измъчваше от някакво безпокойство, решително го спря и каза:
— Добре, сега ще помоля всички да се отдръпнат настрана. За да няма хора пред вратата.
Всички, в това число и Овражников, послушно изпълниха заповедта. Грязнов се огледа и застанал в рамката на вратата, отвори със силен ритник. И веднага в жилището прогърмя оглушителен взрив. Откъснатата от пантите врата рухна на площадката и закачи Овражников, който се подаде зад гърба на Грязнов.
От апартамента нахлу дим, там гореше.
— Викайте пожарната! — кресна Грязнов, докато помагаше на Овражников да се изправи. — Цял ли сте, имате ли нещо счупено?
— Не знам… Какво беше това? — попита той, олюлявайки се.
— Апартаментът беше миниран, ето какво!
— Проклятие! Но, Грязнов, предварително ли знаехте?… Господи, ами че вие сте ранен!…
Едва сега Грязнов забеляза, че по разрязания като с бръснач ръкав на коженото палто тече кръв. Едно парче беше засегнало ръката му.
Когато дойде на себе си от шока, девойката донесе на Грязнов бинт и йод, оперативниците извикаха от дома й пожарната. После нахлуха в жилището сами, без да дочакат идването им, и се опитаха да загасят огъня с подръчни средства. Съседите, които малко вярваха в старанията им, помъкнаха надолу най-ценните си неща. Грязнов и Овражников също слязоха на двора. Вячеслав най-накрая почувства слабост и световъртеж, а Овражников едва се държеше на краката. Явно беше контузен.
— Създадохме работа на нашите сътрудници — рече горестно майорът. — Не съм добре със сърцето. Господи! Тук е по-лошо, отколкото на война — ту стрелба, ту взривове…
— Съчувствам ви, Виктор Онисимович. Предполагам, че и тук имаме работа със същия експлозив, който е бил откраднат от военния склад.
— А сега какво ще правим, Грязнов? Можете ли да ми кажете?
Вячеслав изведнъж с тревога погледна в очите Овражников и изкрещя:
— Тамара! Какво става с Тамара?
— Не разбирам. За какво говорите?
— Такоев е бил в града, значи… Сега той е способен на всичко. Трябва спешно да разбера къде е тя.
— Грязнов, плашите ме. Кога се видяхте за последен път с нея?
— Та тя спа при мен в хотела! Вие позвънихте и аз бързо се приготвих.
— Сега ще се свържа по радиостанцията с дежурния, сигурно е в кабинета си — каза Овражников и се насочи към милиционерската кола.
Изведнъж около блока се събраха много хора, две пожарни гасяха пожара, двама сътрудници на военната прокуратура и двама оперативници от милицията вървяха след тях, за да изясняват подробностите около взрива.
Овражников седеше разтревожен в колата и каза, че днес Тамара изобщо не е ходила на работа.
— Но тя смяташе да се отбие вкъщи да се преоблече — спомни си Грязнов.
— Какво, пак ли предлагате обиск? Сега пък в нейното жилище? — Овражников се усмихна накриво.
— Не знам какво да правим. Но ако не тръгнете с мен, сам ще отворя дома й. Тя се готвеше за работа, а не е там, значи нещо се е случило! Не бива да чакаме! Губим време!
— И какво ще направим този път? Първо ще пуснем снайперистите?
— Каквото искате, Виктор Онисимович, но аз не мога да чакам.
— Знаете ли, Грязнов, вървете сам при прокурора на Ставрополски край и помолете да ви даде разрешение за обиск на чуждо жилище.
— Разберете, не ни трябва никакво разрешение! Имам ключ от дома й! Тамара сама ми го даде. А вие наистина вървете най-добре в „Бърза помощ“ и не се безпокойте. Вижда се, че сте контузен — каза съчувствено Грязнов. — Извинете, бързам. Няма време.
Той се обърна и тръгна към изхода на двора.
— Чакайте! Чувате ли! Стойте! — извика след него Овражников.
Вячеслав се озърна, след това се върна и попита: