— Какво се е случило?
— Къде без кола?
— Не се притеснявайте, ще хвана такси.
— Не се горещете. Ще отидем заедно, може да потрябва нашата помощ.
— Благодаря, Виктор Онисимович!
— Кажете, ами ако и там всичко хвръкне?
Грязнов се намръщи, сякаш го боли зъб, погледна със съжаление към Овражников и каза:
— Как не разбирате! Тук взривът е организиран с цел да се мисли, че Рустам е заобиколен с врагове, които са готови да унищожат и него, и имуществото му. А в дома на Тамара няма нужда от взрив, понеже ще стане ясно, че именно Такоев е извършил престъплението от ревност.
— Убедихте ме. Край, тръгваме. Като ще загиваме, да сме заедно, да няма от кого да търсят отговорност.
Овражников седна на кормилото, Грязнов се свлече на предната седалка. Сега беше готов за най-лошото.
Овражников и Грязнов видяха розовата хонда в двора срещу входа на Тамариното жилище. Значи стопанката си е идвала. Сега предстоеше да разберат какво е станало по-нататък?
Мъжете се качиха по стълбите, Грязнов отключи входната врата с ключа. Влязоха в жилището, в което цареше ужасен хаос, всичко беше разпиляно, гардеробът зееше отворен. Сякаш собственичката безумно е бързала нанякъде и е грабвала само най-необходимото, а останалото е изхвърляла.
Надничаха в спалнята, в банята, нямаше я никъде.
— Къде ли ще е? — попита Овражников.
— И аз искам да знам.
— Може да пие чай с приятелката си, а ти откачаш?
— Дай боже — само можа да каже Грязнов.
Той постоя насред стаята, озъртайки се наоколо, и каза:
— При нея винаги е имало идеален ред. Това, което виждам тук, не прилича да е извършено от нея. Разбирате ли?
Те отидоха в кухнята. Овражников надникна в хладилника, огледа масата, докосна чайника и тенджерата на котлона.
— Всичко е студено, изглежда, дори не е закусвала — заключи той. — Да видим в кофата за боклук… Какво е това? — Той извади оттам намачкан лист и го подаде на Грязнов: — Вижте, прилича на бележка.
На листчето имаше кратък текст:
„Слава, скъпи, любими! Прости ми за всичко. Съдбата е по-силна от нас. Принудена съм да замина с Рустам. Целувам те. Винаги твоя. Тамара.“
— С ваше позволение, може ли да прочета? — попита Овражников.
— Моля…
Овражников пробяга с поглед по редовете и каза:
— Да. Изглежда, тя го е писала. Значи Такоев е жив. Отвел е Тамара. Най-вероятно против волята й.
— Сега поне десет процента вярвате ли ми?
— Вярвам сто.
— Как не помислих за нея? Трябваше да я скрием… Но кой да предугади?…
— Нима мислите, че Рустам нямаше да я намери дори в Москва? Има хора, които никога няма да изтърват своето. Това е съдба. Тя е права.
— Аз какво да правя сега?
— Щом престъпникът сам е водил разследването, как мислите, към какви изводи ни тласкаше? Разбирате ли сега. Не мога да си простя колко съм бил късоглед… По вашето конкретно дело ще получите мостра от експлозива, ще вземете копия от актовете на експертизата и можете да се връщате в Москва с чиста съвест. А по повод на всичко останало ще се наложи да се обърнем в Министерството на вътрешните работи на Чечня и да ги помолим за помощ — каза Овражников. — Имахме срещи със заместник главния прокурор на републиката и постигнахме договореност за взаимопомощ по обезвреждане на престъпници.
— Дай боже това да донесе полза.
Грязнов крепеше ранената си ръка и чувстваше как започва да отича и да изпълва ръкава на коженото палто.
— Боли ли? — попита Овражников.
— Не че боли, просто ми е зле. Всичко е зле.
— Трябва да отидем на лекар.
— Има време. Сега повече ме вълнуват резултатите от балистичната експертиза.
— Тогава да отиваме в службата! Между другото, там имаме и медицински пункт. Ще ви обработят раната както трябва.
Донесоха им актовете от криминалистичните експертизи по двете дела едва в края на деня. Балистичните заключения дадоха основания да се предположи следното: оставените в засада са били разстреляни от покрива на съседната строяща се къща. Там са намерени три гилзи от автомат. Не е изключено убиецът да е имал оптически мерник: попаденията са прекалено точни. Но и самите млади офицери се оказаха виновни: готвили си вечеря на светната лампа и дори без да спуснат пердето на прозореца.