— Срещали ли сте по-рано този младеж?
— Гласът ми е непознат, ако видя лицето му, може и да си спомня. Но това не е важно, цялата беда е там, че ми остава малко време. Следобед трябва да ми позвъни и да се уговорим окончателно за мястото на срещата.
Савелиев наистина се вълнуваше, това даваше основание на Турецки да мисли, че заместник-министърът е замесен в нещо, щом толкова се страхува от фалшификация. Но, от друга страна, кой може да е спокоен, ако го шантажират по подобен начин и му искат немалка сума?
— Не ви ли заплашваха с физическа разправа? — уточни Турецки.
— Не, не е имало такова нещо.
— Е, тогава няма нищо страшно. Ако не възразявате, с разрешение на прокурора можем да подслушваме телефона ви, да засечем откъде се обажда изнудвачът, така ще го хванем.
— Знаете ли, мога да си уговоря среща с него, а вие ще ми помогнете да се разплатя и, разбира се, бих искал да унищожа касетата. Дори не искам да я гледам.
— А сигурен ли сте, че престъпникът не е оставил у себе си няколко копия? — попита Турецки.
— Възможно е, разбира се… А какво да правя в такъв случай?
— Трябва да осъдим този човек за изнудване по член сто шейсет и три. Дори ако касетата е улика, потвърждаваща ваши неблаговидни деяния.
Савелиев смутено се заусмихва и каза, че сигурно първо все пак трябва да опита да се разбере лично с изнудвача и ако онзи се окаже несговорчив, тогава да извика на помощ Турецки.
— Не разбирам защо тогава сте се обърнали в Главна прокуратура? — отбеляза Турецки. — Престъпниците са жестоки хора. И не ви съветвам да проявявате самодейност. Отсега нататък трябва да съгласувате с мен всичките си действия.
— Благодаря ви за консултацията.
— Засега няма ли да прослушваме телефона? — попита Турецки.
— Не, още не трябва. Ще се опитам да се разбера за последен път с него, ако не стане, тогава вече…
— Всичко хубаво — каза на излизане следователят. — Очаквам да се обадите.
— Да, непременно ще се обадя.
Турецки чу последните думи вече прекрачвайки прага на кабинета. Секретарката го изпрати с мила усмивка, заучена, но приятна.
Савелиев беше на около петдесет, не повече, нисък на ръст, но широкоплещест, с малко криви крака, изглеждаше монументално. Много е възможно здравето му да е в чудесна форма и в свободното си време да прави щуротии, възможно е дори да е със собствената секретарка. И ето че са го хванали, помисли Турецки, когато се прибираше в Главна прокуратура. Чувства, че е оплел конците, и затова се вълнува. Така му се пада.
Преди десетина години чиновниците бяха предпазливи, а сега са като отвързани песове. Дай им всички удоволствия наведнъж! Какво пък, има си смисъл и това. Сякаш не живееш, а кръжиш над живота, където се труди беднякът, изкарвайки си хляба насъщен, а на теб е дадено значително повече: прилична заплата, странични доходи, всякакви дотации от копанката с привилегиите и благодарение на това можеш да си позволиш много неща: да си купиш любовта на младо момиче, да посетиш клуб за избрани и така нататък.
Той живее по тези правила и изведнъж подобна конфузия, която заплашва да те лиши от всичко, с което си свикнал. По неволя ще заподскачаш. Ще сключиш съюз дори с дявола, само да не изскочи навън, да не затъмни биографията ти. Така е, не се е променил държавният чиновник, остана си същият сладострастник и страхливец, какъвто си беше…
29
Следобед Турецки работеше с банковата документация, но беше разсеян — неизвестно защо мислите му се връщаха към Савелиев. Трудно можеше да предположи как ще се развият по-нататъшните събития, следователят знаеше предварително само финала. Ще се наложи дълго и досадно да разговаря с изнудвана и може би срещите няма да са безполезни и за двамата. Сега Турецки очакваше Савелиев да му позвъни, за да вземе конкретно решение.
На вратата се почука и в кабинета бавно влезе Грязнов. Александър скочи да го посрещне, прегърна го, притисна го до гърдите си. Лицето на Вячеслав се сви от болка.
— Господи, съвсем забравих! — започна да се извинява Турецки.
— Няма нищо, ръката ми ще изтърпи, но ръкавът ме боли: виждаш ли как съм го залепил.
— Извинявай! Боли ли?
— Глупости, удари ме едно парче, сложиха ми два шева, ще ми мине като на куче.
— Хайде, сядай, разказвай, как беше?
Грязнов изложи накратко всичко, което научи и преживя в Ставропол, не украси нищо, призна, че загубата на Тамара се е оказала сериозна душевна травма.