— Но те са на вилата.
— Добре де, ще отидем на вилата. Разбирате, за да бъде разговорът ни по-сърдечен, така да се каже, е необходимо да знаем за вас колкото се може повече.
— Ако обичате, да си покажете документите — неочаквано помоли Пихтин.
— Презастраховате се! — усмихна се Яковлев, седнал до шофьора. Показа служебната си карта, без да обръща лицето си към арестувания.
— Не е там работата, сега има достатъчно акули, знам ли кой ме е спипал.
— Показвайте пътя, Пихтин — нареди Яковлев.
— Осемдесет и седми километър на Ярославското шосе, след това завой надясно и вилната зона е до него.
Те се понесоха по вечерна Москва, студена и кална. Уличните лампи и светещите прозорци неизвестно защо будеха тревога. Това беше чужда светлина, могат да те сгреят само твоите прозорци, ако някой те чака зад тях.
Трябваше им горе-долу час, за да излязат от Москва, толкова пътуваха и до вилата на Пихтин.
— Богат господин сте, имате прекрасна вила — каза Яковлев, разглеждайки двуетажната постройка, осветена от бледата светлина на уличната лампа.
— Вилата не е моя, а на един приятел. Замина за Англия, остави ми ключовете, помоли ме да я наглеждам.
След топлата кола тук, в околностите на Москва, се чувстваше студ.
Пихтин отключи, светна в коридора, пусна гостите да минат вътре. Гостната, облицована с жълта ламперия, беше обзаведена с плетени от върба мебели и изглеждаше като облята със слънце. Стори им се, че тук дори ухае на смола.
Касетите, пет на брой, лежаха на масата.
— Хайде да ги видим сега, става ли? — предложи Яковлев.
— Видеото ми не работи. Рядко идвам тук, примерно веднъж месечно.
— Добре де, ще отидем в прокуратурата — каза Яковлев. — Там отдавна ви очакват.
Пихтин стоеше с наведени очи и очакваше по-нататъшните разпореждания.
— Заключвайте вилата, заминаваме за Москва. Коля, вземай касетите.
30.
На екрана се веселяха хора, масите бяха отрупани с бутилки коняк, водка, неизвестни за Турецки вина. В едър план изплуваха всевъзможни мезета. Както и разголените бедра на сръчни девици и добре налети с тлъстини мъжки торсове.
— И къде е вашият Савелиев? — попита Турецки, без да изпитва ни най-малко желание да гледа как се развлича най-новото поколение на руския елит.
Пихтин послушно превъртя касетата по-напред и Турецки видя тлъст плешив мъж, съвсем гол, с младо момиче, седнало на коленете му. Те се целуваха в захлас, а в това време ръката на мъжа активно шареше между краката й. Девицата се кискаше и дърпаше, но не се отлепяше от устата на кавалера си.
— И така нататък — отбеляза Пихтин, избърсвайки незабелязано потта от челото си.
— Добре, спрете тия циркове — махна с ръка Турецки. — Господин заместник-министърът наистина има за какво да се безпокои толкова силно. Ще отложим киното за по-добри времена. А сега изключвайте музиката и сядайте да поговорим. Олег — той се обърна към Величко, — води протокола. А на вас, приятели, едно голямо прокурорско благодаря.
Владимир Яковлевич се усмихна широко, стана и намигна на Саватеев:
— Коля, при Борисич винаги е така. Непременно ще прекъсне на най-интересното. Добре де, да си ходим, че вече стана много късно. Как е шефът?
— Върна се. Добре е. Позвъни у тях, ще се зарадва.
Когато оперативниците излязоха, Турецки се върна към въпроса за касетата.
— Къде е снимано?
— Има един нощен клуб, казва се „Парадайз“. На улица „Тверска“. А към него има сауна. За големи хора, така да се каже. И там значи…
„Парадайз“ на „Тверска“… Нещо беше свързано с това име. Турецки искаше да си спомни, но отложи „за после“, понеже наистина времето летеше, наближаваше полунощ, а трябваше да разпита този специалист Пихтин.
— И тъй, господин Пихтин, Виталий Валерианович. Започвайте. И повече разказвайте за себе си, не се притеснявайте. Всичко ни интересува, до най-малките подробности, как стигнахте до такъв живот — започна разпита Турецки.
— Преди перестройката бях администратор в ТЮЗ2. Скромна длъжност и заплата, но тогава всички живееха скромно. Затова пък с гордост можех да кажа, че работя в театър, приобщен съм към изкуството. А след това сякаш всичко се завъртя. Помня, когато на „Тверска“ сложиха Горбачов и Елцин от шперплат, появи се илюзията за свобода. Създаваше се впечатлението, че си на „ти“ с президента, върви, прегърни го, снимай се с него! Точно тогава срещнах мой съученик. Стоеше до един як мерцедес, а аз тичах наоколо със съветските си панталонки. Той ме спря, заговорихме за житието-битието. Предложи ми: остави, вика, твоя театър и ела при мен в банката. Тъкмо сега директорът набира хора, аз съм много гъст с него, така че ще те уредя.