— Къде ще отидем?
— На явката.
— Другарю началник, от сутринта ме мъчи жаждата, не може ли да вземем една-две бири?
— Разбира се, аз черпя.
Грязнов купи от павилиона две бири, подаде ги на Евгений — нали си ги изпроси, сега да ги носи. Осведомителят ловко измъкна от джоба си пазарска мрежичка, сложи вътре бутилките, тръгна пръв напред, предвкусвайки насладата от студената сутрешна бира.
Минаха няколко спирки с тролейбуса, след това през задните дворове стигнаха до обикновена пететажна кооперация, където се намираше квартира за явки. Там се бяха срещали няколко пъти преди.
Помещението беше необитаемо, мебелирано служебно: олющен диван, няколко стола, маса, хладилник. Тази нищета не предразполагаше много за разговори. Но осведомителят постави бирите на масата, изплакна на мивката в кухнята две чаши. Седнаха един срещу друг, напълниха чашите с кехлибарената пенлива течност и започнаха да говорят.
— Поставих ли ти задача да научиш нещо за Бережкова? — попита Грязнов.
— Има нещо такова. Него ден имах пари и влязох в бара, където най-често се събират мафиоти. Винаги съм имал измъчен вид, затова никой не ми обръща внимание. Чух как двама си говорят. Ставаше дума за някакъв мъж, който обичал да идва в бара и щом се върнел в Москва, първо тук идвал. Реших, че се разправят за някой от техните босове. Обаче чувам да наричат оня Козлов, а след това викат, трябва този козел да го подредим като Бережкова. За да са наясно с кого си имат работа и да делят. А то оная нае Мелник, за да измъкне дълговете. Малко й бяха парите, нека сега да постои на топло. Дори единият се засмя, че трябвало да й занесе сухари, да й направи добро.
— Това барът към клуб „Парадайз“ ли е? — попита Грязнов.
— До него е. А оня клуб е закрит, тъй мисля. Просто така не се влиза в него. Има въоръжена охрана.
— Добре, ще се оправим с клуба. А ти как разбра диалога?
— Бе то от ясно по-ясно. Някой от тия „новите“ бизнесмени е взел кредит от „Ресурс“ и е изчезнал яко дим. Бережкова е наела Мелник и го е пратила да търси изгубените пари. И заради това са я тикнали в дранголника.
— Много си схватлив.
— Ами старая се. Живея сред такива хора, зная кой на какво е способен. Стига да поискам, от мен може да излезе добър психолог. Но вече е късно заради пристрастяването ми към алкохола! Знам, че не е хубаво, но нищо не мога да направя със себе си. А сега вече не мога и да заспя на трезва глава.
— Трябва да се лекуваш, да оставиш пиенето, тогава и животът ще ти изглежда друг.
— Нали тогава пък ще ми се иска да живея като осигурен човек, а вече нямам сила. А и средства. Сега възприемам живота изключително през стъклото на шишето: тогава ми изглежда привлекателен. Господин Грязнов, бихте ли ми казали очертава ли се хонорар за днешната ни среща?
— Е, как може да оставя такъв философ на сухо?
— Това е добре, защото всъщност денят ми е пропилян.
— Ами познаваш ли този Козлов?
— Не. Откъде?
— Ще ти намеря снимка — обеща Грязнов. — Моля да се навърташ по-често в този бар, слушай и си отваряй очите. Щом разбереш, че Козлов се е върнал, дай сигнал на мен или на заместника ми. Страшно много ни трябва този човек.
— Разбрах. Но там е адски скъпо, там ходят само тузари.
— Хайде, Евгений, без изнудване, разбрахме ли се? Трябва да помниш, че обираш редовия данъкоплатец. Имай съвест. Плащаме ти това, което ти се полага. Но никой не бива да злоупотребява — нито аз, нито ти.
Осведомителят си доизпи бирата, получи полагаемия се хонорар, написа квитанция и изгуби всякакъв интерес към разговора. Грязнов го пусна да излезе пръв, постоя до прозореца, погледа как се отдалечава приведената фигура на бившия талантлив музикант.
При Пихтин, в малкия му кабинет в „Химбит“, влязоха трима яки младежи, късо подстригани, мускулите им играеха под късите кожени якета.
— Какво обичате? — попита стопанинът на кабинета, усещайки подсъзнателен страх.
— Господин Пихтин? — попита присмехулно единият от влезлите.
— Да. Аз съм.
— Приятно ни е да се запознаем. Дойдохме да ви питаме защо ходихте в МУР?
— А кои сте вие, разрешете да попитам? И каква работа имате с мен?
— Питаш прекалено много. А нямаш право да задаваш въпроси.
— А вие с какво право? — Пихтин се опита да стане, но веднага омекна под тежкия поглед и силната длан на младежа.