На всяко място за среща, където и да беше, през няколко стола от мен седеше Джени Тремейн. Гърлото ме болеше, очите ме смъдяха от цигарения дим в стаи без вентилация, виеше ми се свят и ми се повдигаше от стоенето до късно и всекидневното препиване, имах силна настинка, а не можех да намеря хартиени кърпички, за да си бърша носа, и непрекъснато поддържах висока температура. На път към заседание, посветено на полския театър, повръщах в канавката, което отврати жените на опашката за хляб, защото ме помислиха за пиян. Температурата, приповдигнатото настроение и болката ми се дължаха несъмнено на Полша, Джени и злорадия циничен белетрист с неговите съюзници, които бях започнал да презирам, докато те с радост ме брояха за един от тях и ме провокираха, като обявяваха къде според тях съм в надпреварата за дадения ден.
В началото на втората седмица Джени направо ме срази, като ме помоли да я придружа до град Люблин, на около сто мили. Искаше да посети концентрационния лагер Майданек, за да направи снимки за свой приятел, който пишел книга. Три години преди това бях ходил в Белзен като телевизионен репортер и си бях обещал, че никога повече няма да стъпя в концлагер. Едно посещение има оправдана образователна цел, но второ посещение може да те поболее. Сега обаче тази призрачно бледа жена ме канеше да се завърна там. В този момент стояхме пред стаята ми, току-що бяхме закусили. Вече закъснявахме за първата среща за деня и Джени, изглежда, искаше веднага да й дам отговор. Обясни ми, че дотогава не била виждала концлагер и предпочитала да отиде с човек, когото може да смята за приятел. Когато изричаше последните думи, пръстите й леко се плъзнаха по опакото на ръката ми. Нейната беше хладна. Улових я и после, понеже сама направи крачка към мене, я целунах. Беше дълга целувка в мрачната, ненаселена пустота на хотелския коридор. При звука от топката на врата, която завъртат, спряхме да се целуваме и аз й казах, че с удоволствие ще я придружа. После чухме, че някой ме вика от стълбите. Не се намери време да говорим чак до другата сутрин, когато уредихме да пътуваме с такси.
През този месец полската злота бе стигнала дъното, а американският долар беше пълновластен господар. Можехме да наемем кола, която да ни откара до Люблин, да ни изчака и през нощта, ако е нужно, и да ни върне обратно — и всичко това за двайсет долара. Успяхме да се измъкнем, без белетристът и приятелите му да усетят. Целувката, изпитаното чувство, невероятният факт на нейното съществуване, очакването на нова целувка и на онова, което е отвъд нея, бяха занимавали мислите ми цели двайсет и четири часа. Но сега, когато излизахме от сивите покрайнини на Варшава, съзнавайки накъде пътуваме, същата целувка се смаляваше пред очите ни. Седяхме доста далече един от друг отзад в ладата и разменяхме основни сведения за живота си. Точно тогава научих, че тя е дъщеря на Бърнард Тремейн, чието име ми беше бегло познато от радиопрограми и от биографията му на Насър. Джени говори за отчуждението между родителите си, за трудностите в отношенията с майка й, която живеела сама на затънтено място във Франция, изоставила света в търсене на живот, изпълнен с духовна медитация. Прииска ми се да се запозная с Джун още първия път, когато чух името й. От своя страна разказах на Джени за смъртта на родителите ми при катастрофа, когато бях на осем, и как бях отраснал при сестра си Джийн и племенницата си Сали, за която все още бях нещо като баща; разказах й също колко умело се сближавах с чуждите родители. Струва ми се, че още тогава се пошегувахме, че може да се представя добре пред чепатата майка на Джени и да спечеля обичта й.
Ненадеждните ми спомени за Полша между Варшава и Люблин са за безкрайно кафяво-черно изорано поле без дървета, прекосявано от право шосе. Когато пристигнахме, валеше слаб сняг. По съвета на полски приятели помолихме шофьора да ни остави в центъра на Люблин и тръгнахме оттам пеша. Не бях разбрал колко близо е градът до концлагера, погълнал всичките му евреи — три четвърти от населението му. Те лежаха редом: Люблин и Майданек, материя и антиматерия. Спряхме се пред главния вход, за да прочетем табелата, която оповестяваше колко стотици хиляди поляци, литовци, руснаци, французи, британци и американци са намерили смъртта си там. Цареше тишина. Не се виждаше жива душа. За миг изпитах нежелание да вляза. Шепотът на Джени ме стресна.