И точно такива бяха. Преди време Харпър работеше като охранител и твърдеше, че учи задочно антропология. Джийн се бе омъжила за него едва двайсетгодишна, когато Сали беше на година и половина. На следващата година, щом си получи наследството, Джийн купи апартамента, а с остатъка от парите живееха. Харпър напусна работа и двамата по цял ден си седяха вкъщи — пиеха, караха се и се сдобряваха. Харпър притежаваше дарба на побойник. Имаше дни, когато с притеснение поглеждах зачервената буза или подутата устна на сестра ми и си мислех за неясния кодекс за мъжко поведение, изискващ от мен да предизвикам зет си и да защитя нейното достойнство. Но имаше и дни, когато влизах в кухнята и заварвах Джийн на масата — четеше списание и пушеше, докато Харпър беше на мивката — гол, само по морави прашки, с пет-шест яркочервени ивици по задните части — и смирено миеше чиниите. С благодарност си признавах, че нямам точна представа за ставащото, и се оттеглях към голямата стая и игрите със Сали, които разбирах.
Никога няма да разбера обаче защо не знаех или не се досетих, че агресията на Джийн и Харпър се разпростираше и върху племенницата ми. Трябваше да изминат двайсет години, преди тя да сподели с някого как страданието може да изолира едно дете от света. Тогава не знаех как възрастните постъпват с децата или може би не исках да зная; скоро щях да се махна от там, а чувството ми за вина вече растеше. Към края на лятото, скоро след осемнайсетия ми рожден ден, Харпър си беше тръгнал завинаги, аз си взех А нивата и бях приет в Оксфорд. Би трябвало да изпитвам огромна радост месец по-късно, когато пренасях книгите и плочите си от апартамента до пикапа на един приятел — двегодишният ми план бе дал резултат, не живеех вече там, бях свободен. Но упоритите, изпълнени с подозрение въпроси на Сали, докато ходеше по петите ми от стаята до улицата и обратно, представляваха истински обвинения в предателство. „Къде отиваш? Защо отиваш там? Кога ще си дойдеш?“ Усетила, че й отговарям уклончиво или упорито мълча, тя отново и отново се връщаше на последния въпрос. А когато си науми как да ме примами обратно, как да ме откаже от изучаването на история, излизайки с предложение, толкова ведро и оптимистично направено — хайде да играем на Плаване до непознато място, — аз оставих книгите, които пренасях, изтичах до пикапа, седнах на мястото до шофьора и заплаках. Помислих си, че твърде добре знам как се чувства или ще се чувства тя: наближаваше пладне, а Джийн още не беше станала след джина и хапчетата, с които скърбеше за заминаването на Харпър. Щях да я събудя, преди да си тръгна, но в известно не маловажно отношение Сали вече беше сама. И такава си остана.
Нито Сали, нито Джийн и Харпър играят роля в това, което следва. Същото се отнася и до семействата Лангли, Нюджънт и Силвърсмит. Всички тях оставих зад гърба си. Вината ми и чувството, че съм предател, не ми позволиха да се върна в Нотинг Хил дори за някой уикенд. Нямаше да понеса още една раздяла със Сали. Мисълта, че й причинявам загуба, каквато бях преживял и аз самият, засили усещането ми за самота и уби радостта ми от постъпването в университета. Безмълвно се превърнах в мълчалив, потиснат студент от онези унили типове, които на практика са невидими за връстниците си, защото очевидно не са допускани от самите природни закони до процеса на сприятеляването. Насочих се към най-близкото подобие на домашно огнище. То беше в Северен Оксфорд и принадлежеше на един бащински настроен преподавател и съпругата му. Известно време правех там блестящо впечатление и няколко души ми казаха, че съм умен. Но това не ми попречи да си тръгна — първо от Северен Оксфорд, после, в четвъртия семестър, и от университета. Години подир това аз все си тръгвах — от квартири, служби, приятели, любовници. От време на време успявах да притъпя неотслабващото детско чувство за непринадлежност, като се сприятелявах с нечии родители. Канеха ме у тях, връщах се към живот, после си тръгвах.