Безформената, по-дълбока чернота на шкафа с таблото беше на около двайсет фута, така че се насочих към него, като придвижвах ръката си по ръба на кухненската маса. От детството насам не ми се беше случвало толкова да ме е страх от тъмното. Като герой от анимационен филм, аз тихо и не особено уверено си тананиках. Никаква мелодия не ми идваше наум и случайната последователност от звуци изглеждаше глупаво. Гласът ми звучеше немощно. Заслужавах да пострадам. Отново ми хрумна мисълта — този път по-ясна, — че просто трябва да си тръгна. Ръката ми се докосна до нещо твърдо и кръгло. Беше топката на чекмеджето на масата. Малко остана да я дръпна, но се отказах. Насилих се да продължа и се отделих от масата. Петното на стената беше толкова черно, че пулсираше. Имаше център, но нямаше краища. Протегнах ръка към него и в този миг изгубих самообладание. Не посмях да го докосна. Отстъпих крачка назад и застинах, обзет от нерешителност. Бях в капан — от едната страна бе разумът ми, който ме съветваше да се придвижа бързо, да включа тока и да видя на ярката изкуствена светлина, че обичайната обстановка просто продължава да съществува, както винаги, а от другата — моят суеверен ужас, по-прозаичен дори от прозаичното всекидневие.
Останах така сигурно повече от пет минути. В един момент без малко да тръгна напред, да дръпна силно дръжката и да отворя капака на таблото, но първите сигнали към краката ми не стигнаха до предназначението си. Знаех, че ако изляза от кухнята, тази нощ няма да се върна отново там. Затова не помръднах, докато накрая не си спомних за чекмеджето на кухненската маса и причината да понеча да го отворя. Свещта и кутията кибрит, които трябваше да бъдат край входната врата, можеше да са там. Отново придвижих ръка покрай масата, напипах чекмеджето и взех да ровя из градинарските ножици, кабарчетата и въжетата.
Остатъкът от свещта, едва ли по-дълъг от два инча, се запали от първия опит. При моето приближаване сенките, хвърляни от шкафа с таблото, се блъснаха в стената. Нещо ми се стори различно. Малката дръжка на капака беше по-дълга, с повече орнаменти и под нов ъгъл. Бях на крачка оттам, когато орнаментите придобиха очертанията на скорпион, тлъст и жълт, извил щипци по диагонала, докато дебелата му сегментирана опашка скриваше дръжката под себе си.
Тези твари са древни членестоноги, които водят началото си от камбрия, отпреди близо шестстотин милиона години, и някаква проява на невинност, на безнадеждно невежество относно условията след холоцена ги бе отвела в домовете на най-новия вид маймуни; човек ги открива да клечат по външните стени с жалките си щипци и жилото — старомоден защитен механизъм, който може да се ликвидира с едно настъпване. Взех тежка желязна лъжица от кухненския плот и убих скорпиона с един-единствен удар. Той падна на пода и аз доста усърдно го стъпках. Все още ми предстоеше да превъзмогна отвращението си, за да докосна мястото, където беше приживе. Спомних се, че преди години намерихме гнездо с новородени скорпиони в същия този шкаф.
Лампите светнаха; тумбестият хладилник от петдесетте се разтресе и премина към познатото жалостиво потракване. Все още изпитвах безпокойство и не желаех да размишлявам веднага върху преживяното. Внесох багажа, оправих си леглото, сготвих рибата, пуснах си една стара плоча на Арт Пепър, като усилих докрай грамофона, и изпих половин бутилка вино. Без проблем заспах в три часа през нощта. На следващия ден се залових да подготвя къщата за декемврийската ни почивка. Отмятах поред по направения списък; прекарах няколко часа на покрива, за да подредя керемидите, разместени при буря през септември, а през останалата част от деня свърших разни неща в къщата. Времето беше топло и късно следобед закачих хамака на любимото място на Джун — под тамариска. Легнал в хамака, виждах златната светлина, увиснала над долината близо до Сен Прива, а по-нататък — зимното слънце, спуснало се над хълмовете около Лодев. Цял ден мислих за уплахата си. Два приглушени гласа ме следваха из къщата, докато си вършех работата, а сега, както се бях проснал с чайника до мене, гласовете звучаха още по-ясно.