Джун проявяваше нетърпение.
— Как е възможно да се съмняваш в нещо, което те гледа право в очите? Как може да си толкова вироглав, Джереми? Усети присъствието ми в мига, в който влезе в къщата. Имаше предчувствие за опасност, а после получи потвърждение — разбра, че щеше да бъдеш ужилен лошо, ако не беше обърнал внимание на усещанията си. Предупредих те, закрилях те — нищо повече; но ако ти възнамеряваш да полагаш толкова усилия, за да запазиш непокътнат скептицизма си, значи си неблагодарник и не е трябвало да правя нищо за тебе. Рационализмът е сляпа вяра. Джереми, как изобщо се надяваш да прогледнеш?
Бърнард се развълнува.
— Това наистина е една полезна илюстрация! Разбира се, че не можеш да изключиш възможността някаква форма на съзнанието да остава след смъртта и в случая тя да е действала изцяло в твой интерес. Човек никога не бива да е предубеден; трябва да внимава да не отрича явления, които не съответстват на теориите в момента. От друга страна, при липсата на определено доказателство за едното или за другото, защо трябва да се хвърляме към толкова радикално заключение, без да вземем предвид други, по-прости възможности? Ти често „усещаш присъствието на Джун в къщата“, а това е само друг начин да се каже, че тук някога беше нейният дом, че мястото все още е пълно с нейни вещи и че когато си тук, особено след известно отсъствие и преди семейството ти да е населило стаите, непременно мислиш за нея. С други думи, „присъствието“ е било в твоето съзнание и ти си го проецирал върху онова, което те заобикаля. Като се има предвид страхът ни от мъртвите, разбираемо е, че си бил нащрек, докато си се препъвал из къщата в тъмното. А като се има предвид и душевното ти състояние, шкафът с електрическото табло на стената няма как да не ти се е видял страховит — петно от още по-плътна чернота в тъмното, нали? Изникнал е забравеният спомен, че там сте намерили гнездо на скорпиони. Трябва да допуснеш вероятността, че на лошата светлина си различил очертанията на скорпиона подсъзнателно. След това се оказва, че предчувствията ти намират потвърждение. Виж, мило момче! Скорпионите са често срещани в тази част на Франция. Защо един от тях да не се настани върху шкафа? Обаче нека допуснем, че те беше ужилил по ръката. Отровата може да се изсмуче лесно. Щеше да изпитваш болка и дискомфорт не повече от ден-два — в крайна сметка, това не е било черен скорпион. Защо един дух от отвъдното ще се грижи да те спасява от някакво нищожно нараняване? Ако безпокойството на мъртвите е на това равнище, защо те не се намесват, за да предотвратят милионите човешки трагедии, които се случват всеки ден?
— Ха! — чувам, че казва Джун. — Ти откъде би разбрал, ако го правим? Бездруго не би повярвал. В Берлин се погрижих за Бърнард, а снощи за теб, защото исках да ти покажа нещо — да ти покажа колко малко знаеш за създадената и населена от Бога вселена. Но няма доказателства, които един скептик да не може да изкриви, за да бъдат в съответствие със собствените му скучни, дребнави представи…
— Глупости — мърмори Бърнард в другото ми ухо. — Светът, който науката разкрива, е едно бляскаво, прекрасно място, което едва сме започнали да изследваме. Не ни се налага да изобретяваме бог само защото не го разбираме напълно!
— Смяташ ли, че сега щеше да ме чуваш, ако някоя част от мен все още не съществуваше?
— Ти не чуваш нищо, мило момче. И двамата сме само в твоите представи, екстраполираш от онова, което ти е известно. Тук няма никой, освен тебе.
— Бог съществува — казва Джун. — И Дяволът съществува.
— Ако аз съм дяволът — казва Бърнард, — значи светът изобщо не е лошо място.
— Именно невинността на Бърнард е мярката за злото в него. Ти беше в Берлин, Джереми. Гледай само каква вреда са нанесли Бърнард и подобните на него в името на прогреса!
— Аман от набожни монотеисти! Само каква дребнавост, нетолерантност, невежество и жестокост се развихрят заради тяхната увереност…
— Бог е любещ и той ще прости на Бърнард…
— Можем да обичаме и без бог, благодаря много! Отвращава ме начинът, по който християните си присвоиха тази дума.
Тези гласове се заселиха в мен, не ме оставяха на мира и започваха да ме тормозят. На другия ден, когато подкастрях прасковите в градината, Джун каза, че красивото дърво, чиито клони режа, е Божие творение. Бърнард се обади, че ни е известно достатъчно много за възникването както на това дърво, така и на други дървета, а за да си ги обясним, не ни е нужен бог. Тези твърдения и техните опровержения си гонеха опашките, докато сечах дърва, чистех запушени канавки и метях стаите. Като бръмчене, което не можех да прогоня. Продължаваше дори когато насочвах вниманието си другаде. Ако се вслушвах, не научавах нищо. Всяко изказано мнение отхвърляше предишното или биваше отхвърляно от следващото. Беше самоунищожаващ се спор, умножаване на нули, но аз не можех да го спра. Когато приключих с всичко, което имах да свърша, наредих бележките за моите мемоари на кухненската маса и родителите на Джени отново се обадиха.