Опитах се и аз да участвам.
— Чуйте ме и двамата. Намирате се в отделени една от друга сфери, никой не е компетентен в чуждата област. Не е работа на науката да доказва или да не доказва съществуването на Бог, нито е работа на духа да оценява света.
Настъпи неловка тишина. Сякаш ме чакаха да продължа. После чух Бърнард — или си съчиних, че го чувам — да казва тихо на Джун, не на мене:
— Може и така да е, само че Църквата винаги е искала да контролира науката. Както и цялото знание. Например станалото с Галилей…
Джун му попречи да завърши, като каза:
— Точно Църквата в Европа в продължение на векове е била пазителка на образованието. Помниш ли, когато през 1954 година бяхме в абатство „Клуни“ и онзи мъж ни разведе из библиотеката…
Когато се обадих по телефона у дома и се оплаках на Джени, че според мен може би полудявам, тя не изрази съчувствие, дори се развесели.
— Искаше да научиш за живота им. Окуражаваше ги, ухажваше ги. И ето че сега разполагаш с тях — и с караниците им, и с всичко останало.
Избухна в смях, после отново стана сериозна и ме попита защо не записвам онова, което ми казват.
— Няма смисъл. Повтарят все едно и също.
— Точно това казвах винаги. Но ти не ме чуваше. Наказан си, защото разбуни духовете.
— От кого съм наказан?
— Питай майка ми.
Беше поредният ясен ден, когато малко след закуска зарязах всичките си задължения, опростих си всички интелектуални задачи и с великолепното настроение на избягал от училище обух туристически обувки, взех една подробна карта и сложих бутилка вода и два портокала в еднодневката си.
Тръгнах по пътеката, която започва от bergerie и се изкачва нагоре в северна посока над едно сухо дере през гори от дъбови шубраци, а после лъкатуши под масивната скала на Па дьо л’Азе, докато стигне високото плато. С добър ход човек може само за половин час да се изкачи на Кос дьо Ларзак, където между пиниите духа хладен ветрец и откъдето има изглед към Пик дьо Вису, а оттатък върха, на четирийсет мили, се вижда сребърната ивица на Средиземно море. Вървях по песъчлива пътека през гора от пинии, покрай голите варовикови скали, придобили от ерозията формата на руини, след което излязох на открито пространство — хълм, който стига до Бержери дьо Тедена. Оттам, отвъд платото, се вижда отстоящото на няколко часа път село Сен Морис дьо Навасел. На по-малко от миля от него се намира дълбокият пролом Горж дьо Вис. Някъде вляво, в края на пролома, е Долмен дьо ла Прюнаред.
Най-напред трябваше да се изкача отново през гористия пояс и да стигна до Ла Вакери. Само какво просто удоволствие е да влезеш в едно село и да си тръгнеш от него пешком. Можеш да задържиш временно илюзията, че докато животът на другите е фокусиран около къщи, взаимоотношения и работа, ти си самодостатъчен и свободен, необременен от собственост и задължения. Това е изключителното усещане за лекота, което не можеш да изпиташ, ако минаваш през селото с кола, като част от автомобилния трафик. Реших да не се отбивам в бара за кафе и спрях само да погледна отблизо паметника оттатък пътя и да препиша в бележника си надписа около основата му.
Напуснах селото по един второстепенен път и завих на север по красива пътека, която води до пролома. За пръв път от пристигането си насам бях истински доволен и усетих старата си любов към тази обезлюдена част от Франция напълно възродена. Досадно повтарящите се реплики от караницата между Джун и Бърнард започнаха да заглъхват. Отзвучаваше и вълнението ми от преживяното в Берлин — сякаш безброй мускулчета на врата ми бавно се отпускаха и едновременно с това в мен се разкриваше спокойно и огромно пространство в унисон с пейзажа, през който преминавах. Както правя понякога, когато съм щастлив, мислех си за историята на моето съществуване, сведена до периода от осемгодишната ми възраст до Майданек, и за това как бях намерил спасение. На хиляди мили от мен, в една от милионите къщи, или близо до нея, се намираха Джени и четирите ни деца — моето племе. Аз им принадлежах; животът ми имаше корени и беше богат. Пътят беше равен и се движех с равномерна скорост. Започнах да си представям как мога да подредя материала си за мемоарите. Мислех за работата си и за това какви размествания да направя в офиса, за да е по-удобно на хората, които работят там. Тези и подобни на тях планове занимаваха съзнанието ми по целия път до Сен Морис.