Усещането ми за безоблачна независимост не ме напусна и докато вървях през селото. Изпих една бира на терасата на Отел дьо Тийол — може би дори на същата маса, на която младите новобрачни бяха чули разказа на кмета по време на обеда. Взех си стая, за да пренощувам, след което се наканих да извървя пътя — от около миля — до долмените. За да спестя време, тръгнах по шосето. На неколкостотин ярда вдясно от мен беше скритият от възвишение край на пролома, а вляво и напред се простираше по-суровият пейзаж на платото — спечена от сушата земя, обрасли с пелин ливади, телеграфни стълбове. Точно след Ла Прюнаред — порутената ферма — поех по песъчлива пътека вдясно и след пет минути бях при долмените. Оставих еднодневката, седнах на голямата плоска плоча и обелих един портокал. Камъкът почти не се беше затоплил от следобедното слънце. По пътя до мястото нарочно бях освободил съзнанието си от всякакви намерения, но сега, вече пристигнал, те ми изглеждаха съвсем ясни. Вместо да бъда пасивна жертва на гласовете на моите герои, аз минавах по техните стъпки, за да пресъздам момента, в който Бърнард и Джун, седнали там, режат парчета saucisson, чупят парчета ронещ се хляб и гледат на север оттатък пролома към своето бъдеще; исках да се свържа с оптимизма на тяхното поколение и да пресея първите съмнения на Джун в навечерието на сблъсъка. Исках да ги заваря влюбени, преди да започне доживотната им караница.
След петчасовата разходка обаче аз се чувствах пречистен. Уравновесен и целенасочен. Не бях в настроение да срещам призраци. Съзнанието ми все още бе ангажирано със собствените ми замисли и планове. Вече не бях склонен да бъда обсебван. Гласовете наистина бяха изчезнали; тук нямаше никой, освен мен. Ниското ноемврийско слънце вдясно осветяваше сложните очертания на далечния зъбер. Не ми трябваше нищо повече от удоволствието, което ми доставяха мястото и спомените за семейните ни излети дотук с Бърнард и децата ни, когато използвахме голямата каменна плоча за маса.
Доядох и втория портокал и обърсах ръце в ризата си, като че бях ученик. Възнамерявах да се върна по пътеката, която се вие покрай пролома, но от последното ми идване насам тя бе обрасла с бодливи храсти. След стотина ярда трябваше да се върна обратно. Усетих раздразнение. Мислех си, че държа нещата под контрол, а ето че последва незабавно опровержение. Утеших се обаче, като си спомних, че това е пътеката до Сен Морис, по която Бърнард и Джун бяха тръгнали онази вечер. Това беше техният маршрут, а моят беше различен — първо до старата ферма, а после обратно по пътя. Повече би ми допаднало, ако трябваше да превърна обраслата пътека в символ.
Възнамерявах да приключа с този раздел от мемоарите в мига, когато се върна от долмена и се почувствам достатъчно освободен от героите си, за да мога да пиша за тях. Трябва обаче да разкажа накратко какво се случи в ресторанта на хотела онази вечер, понеже е драма, разиграла се единствено за мен. Беше олицетворение, макар и изкривено, на моите грижи, на самотата ми от детството; представляваше пречистване, екзорсизъм, при който действах в името на моята племенница Сали, както и заради себе си, и отмъстих и за двама ни. Описано с езика на Джун, това беше друго „обсебване“, при което самата тя присъстваше и ме наблюдаваше. Без съмнение бях почерпил сили от куража, проявен от нея при изпитанието, на което е била подложена на миля от там преди четирийсет и три години. Може би Джун би казала, че онова, на което всъщност трябваше да се противопоставя, се е криело вътре в мен, защото в самия край аз се спрях и се отдръпнах, щом чух думите, които обикновено казват на кучета: Ça suffit! Престани!
Не си спомням точно как се стигна до това, но в един момент, след като се върнах в Отел дьо Тийол, или докато седях на бара и пиех перно, или половин час по-късно, когато излязох от стаята си и отидох да потърся сапун, научих, че patronne e госпожа Моник Ориак — име, което помнех от бележките си. Това със сигурност беше дъщерята на мадам Ориак, грижила се за Джун, а може и тя да беше момичето, сервирало обеда, докато кметът е разказвал своята история. Реших да й задам няколко въпроса, за да разбера какво си спомня. Но барът изведнъж се беше изпразнил, празна беше и трапезарията. Дочух гласове в кухнята. С чувството, че малките размери на заведението по някакъв начин оправдават своеволието ми, аз побутнах летящата врата и влязох.