Пред мен, в кошница от ракита, видях купчина окървавена козина. В далечния край на кухнята се разгаряше разправия. Мадам Ориак и нейният брат, готвачът, както и момичето, което работеше и като камериерка, и като келнерка, ме изгледаха и продължиха да говорят един през друг. Стоях и чаках край печката, където вреше тенджера със супа. След половин минута щях да изляза на пръсти и да опитам по-късно, ако не бях установил, че аз съм предметът на спора. Хотелът трябвало да е затворен. Но понеже момичето пуснало господина от Англия да остане — мадам Ориак ме посочи с опакото на китката си, — на нея, мадам Ориак, се наложило заради принципа да даде две стаи на едно семейство, а току-що била пристигнала и дама от Париж. Как щели да нахранят всички тези хора? Персоналът бил в намален състав.
Брат й каза, че няма да е трудно, стига гостите да си поръчат менюто от седемдесет и пет франка — супа, салата, заек и сирене — и да не очакват, че могат да избират. Момичето го подкрепи. Мадам Ориак изтъкна, че това не е ресторантът, на който иска да е управителка. В този миг аз се изкашлях, извиних се и споделих убеждението си, че гостите са извънредно щастливи от факта, че хотелът е все още отворен толкова късно през годината, а при тези обстоятелства меню „а ла карт“ е напълно приемливо. Мадам Ориак напусна кухнята, като издаде някакъв съскащ звук, изразяващ нетърпение, и тръсна глава, което пък бе форма на съгласие, а брат й разпери победоносно ръце. Още една отстъпка бе нужна: за да се облекчи работата, всички гости трябваше да вечерят рано и по едно и също време — в седем и половина. Казах, че за мен това е съвсем добре, а готвачът изпрати момичето да осведоми останалите.
Половин час по-късно аз първи се разположих в трапезарията. Вече имах чувството, че съм нещо повече от гост. Бях вътрешен човек, запознат със скрития механизъм на хотела. Самата мадам Ориак ми донесе хляб и вино. Настроението й се беше оправило и скоро изяснихме, че тя наистина беше работила там през 1946 година и макар че — естествено — не си спомняше престоя на Бърнард и Джун, разбира се, че й беше известна историята на господин кмета за кучетата; обеща ми да поговорим, когато се освободи. След мен се появи дамата от Париж. Беше малко над трийсетте, с измъчена, изпита красота, с външния вид, характерен за някои французойки, изглеждащи крехки и свръхнагласени — прекалено безупречни за моя вкус. Имаше хлътнали страни и огромните очи на гладуващ човек. Предположих, че няма да яде много. Токчетата й изтропаха, когато мина по плочките, преди да стигне до един далечен ъгъл, до най-отдалечената от мен маса. Игнорирайки напълно присъствието на единствения човек в помещението, тя създаваше парадоксалното впечатление, че всяко нейно движение е предназначено за мен. Бях оставил книгата, която четях, и тъкмо се чудех дали наистина е така, или става въпрос за една от онези мъжки проекции, от които жените понякога се оплакват, когато влезе семейството.
Бяха трима: съпруг, съпруга и седем-осемгодишно момченце; пристигнаха, обгърнати от собственото си мълчание; несъмнено излъчващи семейна напрегнатост, те се придвижиха през още по-дълбоката тишина на трапезарията, за да се настанят през една маса от мен. Когато сядаха, столовете им шумно изскърцаха. Мъжът — петелът в своя малък курник — облегна татуираните си ръце на масата и се огледа. Най-напред се взря в дамата от Париж, която не вдигна — или не пожела да вдигне — поглед от менюто, а после очите му срещнаха моите очи. Кимнах, но не бях удостоен с внимание. Той просто отчете присъствието ми, а подир това промърмори нещо на жена си, която извади от чантата си „Голоаз“ и запалка. Докато родителите палеха цигари, аз погледнах момчето, което седеше само от другата страна на масата. Имах чувството, че преди няколко минути пред трапезарията е имало сцена, лошо поведение на детето, заради което са му се скарали. То седеше, без да помръдва; може би се мусеше; лявата му ръка бе отпусната до тялото, а дясната си играеше с приборите.
Мадам Ориак пристигна с хляб, вода и охладена бутилка червено вино, което почти не се пиеше. Щом си тръгна, момчето още повече се отпусна на стола, опря лакът на масата и облегна глава на ръката си. Майката тутакси замахна и силно перна детето по рамото, за да се изправи. Бащата, присвил очи заради дима, сякаш не забеляза. Всички мълчаха. Жената от Париж, която седеше оттатък семейството, решително се бе втренчила в един от празните ъгли на стаята. Момчето се свлече по облегалката, впери очи в скута си и взе да си разтрива ръката. Майка му с изящество изтръска цигарата си в пепелника. Не можеше да се каже, че прилича на побойница. Беше пухкава и розова, с приятно кръгло лице, на бузите с червени като на кукла петна, но тъкмо разликата между държането й и образа й на майка беше зловеща. Почувствах се потиснат от присъствието на това семейство и жалкото му поведение, за което не можех да направя нищо. Ако имаше къде другаде да се нахраня в селото, щях да отида там.