Ръката на Стефани най-сетне е върху масата и Жак начаса я грабва. Младите момичета, мисли си Стефани, се примиряват винаги. Остават и живеят, въпреки всичко, несъмнено са щастливи, но може и да не са, постепенно губят способността си да различават тези състояния. В края на краищата, така очевидно е по-лесно. Да се откажеш от мечтата си.
Въпреки това… въпреки всичко това… Усещането на Стефани не изчезва, а обитава мислите й, упорито, настойчиво: това, което изживява, е единствено по рода си, няма равно на себе си. Непознато досега. Различно.
Две купички за сладолед, украсени с листа от мента, в които има сорбе, се приземяват на масата. Стефани е решила, че ще говори след десерта. Като поразмисли, стига до заключението, че идеята й да дойдат в „Л’Ескис норманд“ не е била чак толкова добра. Защото зловещото очакване сякаш се е разтеглило безкрайно, като филм, прожектиран на забавен кадър. Жак сигурно мисли за друго — за ареста, за затвора, за инспектор Серенак. Сигурно отново преживява срама на ареста…
Съмнява ли се? Съмнява се, естествено. Та Жак я познава толкова добре…
Стефани поглъща ябълковото сорбе. Има нужда от сила. От много сила. Такова чудовище ли е, че не може да изчака още малко и да оповести решението си някоя друга вечер? Та Жак излиза от затвора — измъчен и унизен като никога досега.
Защо да му казва точно тази вечер?
За да потъне в пропастта на провалените им отношения, за да се измъкне малко засрамена от бойното поле, покрито в трупове. Да се възползва, че къщата гори, и да спаси кожата си? Та тя ли е най-садистичната съпруга на света?
Да, има нужда от сили.
Мислите й се връщат към Лоренс, естествено. Към така мечтаното разбирателство. Измамно ли е усещането, или осъзнатата начаса сигурност, че е било писано да срещнете човека, който е пред вас, че можете да сте щастлива само и единствено с него и с никого другиго, че само неговите ръце могат да ви защитят, че само неговият глас кара цялото ви тяло да вибрира, че само неговият смях ще ви помага да забравите всичко, че единствено с него сексът ще ви донесе толкова наслада?
И тази сигурност не е ли един от капаните на живота?
Не, тя знае, че не е.
Хвърля се стремглаво напред. Плонж в празното пространство. В непознатото. Безкраен скок като в „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Да затвори очи и да повярва, че е в Страната на чудесата…
— Жак, ще те напусна.
ДВАНАДЕСЕТИ ДЕН
24 май 2010 г. Музеят във Вернон
Заблуждение
62
БОГАТСТВАТА НА МУЗЕЯ ВЪВ ВЕРНОН са подценявани заради задушаващата сянка на намиращите се в Живерни техни „събратя“. Откриването през 2009 г. на Музея на импресионистите в митичното село изобщо не оправи нещата. Що се отнася до мен, предпочитам спокойствието на огромната нормандска сграда на кея на Сена във Вернон. Ще ми кажете, че е заради възрастта…
Задъхвам се на входа, мъчително прекосявам павирания двор и подпирайки се на бастуна, стигам до стълбите. Приличам на извита подпорна колона. Вдигам очи. Ето го прословутото тондо на Клод Моне. Царува в първото фоайе. Изложили са го така на показ заради начинанието „Импресионистична Нормандия“. Представлява кръгла картина, изобразяваща лилии, разбира се, и е с диаметър един метър. Лилиите са затворени в малко демодирана позлатена рамка, така че тондото прилича на огледалото на баба ми. Това, изглежда, е една от трите кръгли картини на Моне, изложени по света! Подарена е на Музея във Вернон от самия Клод Моне през 1925-а, година преди смъртта му…
Голяма класа, нали?
Това е гордостта на Вернон. Единственият музей в департамент Йор, който притежава картини на Моне, и то не какви да е. Въпреки че позлатената рамка е малко кичозна, нека някой каже, че не го привличат млечно тебеширените тонове — въпреки че надничат от същински илюминатор, те приличат на пастелен рай. Като си помисля само за туристите, които се прехласват като същинско стадо овце в съседното село и се надуват като пауни, докато гледат изложените там репродукции…
Е, няма да се оплаквам. Ако и тук вземе да летува прекалено много добитък, аз първа ще започна да роптая. Правя няколко стъпки по теракотените плочи във фоайето. Покрай мен като вятър профучава Паскал Пусен. Веднага познах директора на музея, за когото разправят, че бил един от най-големите специалисти по Моне и лилиите му във Франция, заедно с вечния Ашил Гийотен — оня тип от музея в Руан. Четох някъде, че Пусен бил стожерът на „Импресионистична Нормандия“. Истинско светило, сега е моментът да го кажа… Е, не сте длъжни да се засмеете…