Пусен ме поздравява, без да забави крачка. Несъмнено бегло си спомня лицето ми. Ако се съсредоточи, ще направи връзка между старата жена, с която се размина току-що, и жената, която веднъж дойде при него, за да поговорят за лилиите на Моне. Но това бе отдавна.
— Никой да не ме безпокои! — подхвърля Паскал Пусен на секретарката, преди да влезе в кабинета си. — Имам среща с двама полицаи от управлението във Вернон… Няма да се бавя…
Директорът се спира и машинално оглежда фоайето на музея си. Върху пода са нарисувани фигури, наподобяващи калинки, които показват как се стига до отделните зали. Долу са струпани безформени статуи, очевидно поради липса на място другаде. Пусен смръщва с досада вежди, а после затваря вратата на кабинета си. През стъклото на входната врата виждам пред музея мотоциклета на инспектор Серенак. Паркирал го е във вътрешния двор… Наистина светът на „Лилиите“ е малък колкото езеро…
Въздишам. Ще сторя като останалите. Ще следвам указанията на калинките. Защото местната археология, на която е посветен целият партер, ме отегчава до смърт. Гледам стълбището, което води към етажите: там са колекциите на пейзажистите и на съвременните художници. Всъщност това монументално стълбище също е една от гордостите на музея. Трябва да ви кажа, че нищо не му липсва. Мраморни скулптури на устремени напред коне и стрелци, опъващи лъкове, са безразборно разхвърляни горе-долу на всяко четвърто стъпало под огромните портрети на ерцхерцози и главнокомандващи френската армия или забравени принцове, за които вече никой не иска да си спомни… Притеснявам се, защото в този музей на забравата толкова се гордеят със стълбището си, че не е сигурно дали асансьорът работи.
63
ДОКАТО ПАСКАЛ ПУСЕН разглежда с внимание всеки ъгъл на кутията за рисуване УИНДЗОР & НЮТОН, Серенак и Бенавидиш дебнат и най-малкото му движение. Намират се в мъртва точка на разследването, така че са мобилизирали всички възможни експерти. Представили са им Паскал Пусен като втория неоспорим специалист по импресионистична живопис и в частност — по импресионизма в Нормандия. Директорът им е излязъл с номера, че е претрупан с работа, но все пак се е съгласил да отдели няколко минути на полицията. Човекът пред тях съответства напълно на профила, който Бенавидиш е предугадил по телефона. Висок, слаб, със сив костюм и вратовръзка в пастелни тонове, от типа гастролиращ експерт по изкуството, който се цели в поста директор на Лувъра и не е съгласен да го замени с нищо.
— Красива вещ, господа! Добре запазена, въпреки че е на около стотина години. Далеч съм от мисълта, че струва цяло състояние, но би заинтригувала колекционерите. Прилича на онези, които са използвали американските художници в началото на двадесети век, но оттогава марката УИНДЗОР & НЮТОН, чието лого е дракон, се препоръчва в цял свят. Всеки художник с малко снобска душа или носталгично сърце би мечтал да подреди в нея четките си.
Бенавидиш и Серенак са се настанили в две червени плюшени кресла от епохата на импресионизма, които далеч не са толкова удобни, колкото изглеждат. Крачетата им от лакирано дърво заплашват да се срутят при първото по-необмислено движение.
— Господин Пусен — пита Лоренс Серенак, — смятате ли, че на пазара все още има оригинални платна на Моне, по-специално „Лилии“?
Директорът на музея оставя настрана кутията.
— Какво точно искате да кажете, инспекторе?
— Ами например дали е възможно някой жител на областта около Вернон да се радва на притежанието на картина, подарена от Моне? Защо не на една от сто седемдесетте и две картини с лилии, например?
Отговорът избухва като взрив:
— Когато се установява в Живерни, Клод Моне е бил прочут и признат художник. Всяка негова картина вече е била с национално значение. Моне е подарявал доста рядко картини, защото те са стрували едно малко състояние…
А после уточнява, като излага на показ всичките си бели зъби:
— Не е спазил това правило за музея във Вернон. Точно това впрочем придава особена стойност на нашето тондо.
Отговорът като че ли задоволява Серенак. Но не и Силвио Бенавидиш, който се сеща за екзалтирания коментар на уредника на Музея на изобразителното изкуство в Руан.
— Извинете, но Моне е бил принуден постоянно да води преговори със съседите си — жителите на Живерни, за да може да захранва езерото си с вода и да рисува пейзажите, които е замислял… Може би е съществувала вероятност да откупи съгласието на съседите си… и като обещание да даде картина…