Пусен не крие досадата си. После демонстративно гледа часовника си.
— Чуйте ме, инспекторе… Импресионистичната епоха не е праисторическа! В началото на двадесети век е имало вестници, нотариални актове, протоколи от заседанията на общинските съвети… Всички тези документи са изследвани от десетки историци по изкуството. Никога никаква подобна „стока“ не е излизала на бял свят… Но в замяна на това пък всеки е свободен да си приказва каквото му хрумне!
Директорът прави движение, сякаш иска да стане от мястото си. Припряността му почти интригува Бенавидиш. Той напразно очаква някаква помощ от Серенак.
— Ами кражба? — подхвърля Силвио.
Паскал Пусен въздиша.
— Не разбирам накъде биете… Клод Моне е бил организиран човек, при това с бистър ум до края на дните си. Картините му са описани, класирани, оценени. След смъртта му синът му Мишел Моне никога не е сигнализирал, че липсва някоя картина…
Пръстите на директора нервно танцуват по кутията за рисуване.
— Е, инспекторе, ако не сте в състояние да разкриете убийство, станало преди няколко дни, съмнявам се, че бихте могли да намерите ключа към предполагаема кражба, станала преди хиляда деветстотин двайсет и шеста година…
Дясно кроше. Бенавидиш не реагира на обидата, но Серенак се качва на ринга.
— Господин Пусен, предполагам, сте чували за фондация „Тиъдър Робинсън“?
Директорът на музея за момент се смущава от подкреплението. Стиска възела на вратовръзката си.
— Естествено. Тя е една от трите или четирите фондации за насърчаване на изкуството в света…
— И какво мислите за нея?
— Как така „какво мисля за нея“?
— Имали ли сте работа с фондацията?
— Ами очевидно! Ама че въпрос! Контактите с нея са неизбежни, когато човек работи върху импресионизма. А лозунгът й гласи: „Проучване, протекция, промотиране“ — трите „про“…
Бенавидиш кима с глава, а Пусен продължава:
— Около една трета от картините, които всеки ден се излагат по всички краища на света, минават през нея. На една такава фондация не й пука особено за музея във Вернон, защото се занимава с доста по-мащабни операции и действа с размах… Вижте, например, преди петнадесет дни бях в Токио за Международната изложба „Планини и свещени пътеки“. И знаете ли кой беше главният спонсор?
— Фондация „Робинсън“! — бърза да каже Серенак, сякаш отговаря на въпрос в телевизионна игра. — Излиза, че тази фондация е нещо като октопод, така ли?
Директорът на музея почти се задушава във вратовръзката си.
— Как така „октопод“?
Бенавидиш се намесва:
— Ами в смисъл че някой, който не познава света на живописта, може да добие впечатлението, че тази фондация, която оперира с милиони, се интересува много повече от доходни начинания, отколкото от благородната и напълно лишена от материален интерес защита на изкуството…
Бенавидиш става и се усмихва с престорена наивност. С удоволствие констатира, че тандемът му със Серенак действа все по-добре. Двамата приличат на двойка играчи на тенис, които трупат опит и започват да печелят и да играят по-хитро. Паскал Пусен за кратко губи контрол над нервите си. Поглежда часовника си и отговаря с досада:
— Хубаво, но за човек като мен, който разбира от живопис, фондация „Робинсън“ е стара и уважавана институция, която не само успя по забележителен начин да се адаптира към пазара, но и да запази първоначалната си амбиция: да открива нови таланти, и то от най-ранна възраст…
— Говорите за конкурса „Бъдещи художници“, нали?
— Наред с толкова други конкурси… Нямате представа колко много са признатите днес таланти, които фондацията е открила!
— И така, значи затваряме скобата — намесва се Серенак. — Фондацията управлява едновременно, при това — еднакво добре — и капитала, и инвестициите си…
— Точно така, инспекторе! Има ли нещо лошо в това?
Серенак и Бенавидиш кимат в знак на съгласие. Синхронът им е съвършен. Пусен отново поглежда часовника си и става.
— Добре — казва той и им подава кутията. — Очевидно, господа инспектори, не успях да ви кажа нищо, което вече да не знаехте.
В този момент Силвио се опитва да хвърли последната стрела.
— Последен въпрос, господин Пусен. Можете ли да ни кажете нещо за картина „Водни лилии“ в черно? Картина, която Моне евентуално е нарисувал през последните дни от живота си… Като отражение на цветовете на собствената му смърт…
Паскал Пусен го гледа с огромно съжаление, както човек слуша дете, което казва, че в градината е срещнало елфи.