Той я желае, а тя трепери от вълнение и е неспособна да му устои. Любовниците са безразлични към загатнатите на заден план сенки, които приличат на заплахи. Това е най-добрата рисунка на Стейнлен. Повярвайте ми. Тя е истинският шедьовър в музея на Вернон.
65
НА УЛИЦА „КЛОД МОНЕ“ по времето, когато децата излизат от училище, мотоциклетът „Тайгър Триумф“ предизвиква истинска сензация. Тичащите деца минават покрай него и силно впечатлени, забавят крачка, после обръщат глави. Те са на възраст от пет до дванадесет години. Лоренс Серенак не може да избие от главата си хипотезите на Силвио Бенавидиш, че едно дете е в опасност. Пред очите му минават много детски лица. Десетина, а може би и двадесет. Весели. Радостни. Безгрижни. Кое от тях би трябвало да разпита? Кое от момчетата, кое от момичетата? И какво да ги попита? И как да влезе с взлом в някоя добре пазена семейна тайна? Дали да не потърси прилика или общи неща с Жером Морвал? И откъде да започне?
Инспектор Лоренс Серенак паркира мотоциклета си под сянката на липата. Там дреме Нептун и сякаш възнамерява да го пази. Кучето става тромаво и мързеливо тръгва съм него, за да изпроси няколко милувки, които инспекторът не му отказва.
Когато Серенак влиза в класната стая, Стефани е с гръб към него. Леко наведена, тя подрежда някакви листове в дървени кутии. Серенак не казва нищо. Колебае се. Дишането му се ускорява. Дали го е чула? Дали не се прави на безразлична?! Приближава се още малко и поставя ръцете си върху ханша на учителката. Стефани настръхва. Запазва мълчание. Не поглежда през рамо, не помръдва глава. Не е необходимо, защото го е познала. По шума на мотора ли? Или по миризмата? Единственото, което прави, е да постави дланите си върху дървения чин пред себе си. Ръцете на инспектора стисват още по-здраво крехкото тяло на учителката. То се приближава до неговото и той усеща дишането на младата жена. Погледът му не може да се откъсне от фините капчици пот по ухото и врата й.
Ръцете на Серенак се движат. Едната се изкачва по извития й гръб, а другата гали корема й в такт с учестеното й дишане. Двете му ръце се срещат, когато стигат до гърдите на Стефани. Пръстите му дълго дразнят удължените им форми, сякаш искат да запомнят извивките им, преди да се сплетат върху тях. Лицето на инспектора се залепва за влажния профил на учителката. Влажни са и ухото, и тилът й. Двамата вече са едно. Джинсите на инспектора залепват в ленената рокля на учителката. Напрегнато желание. Тя се задъхва от напрежение. Остават дълго така. Живи са само ръцете на Серенак, които дори не са имали време да се пъхнат между плата и кожата, а само вкаменяват гърдите. Стефани навежда леко глава, съвсем леко, за да се доближи лицето на Серенак до устните й. Тя шепне… По-скоро диша, отколкото говори:
— Свободна съм, Лоренс, свободна съм. Отведи ме оттук.
Ръцете на инспектора бавно слизат надолу. Отварят се и се разгръщат така, че да не пропуснат и милиметър от тялото на Стефани. Стигат до талията й, но не спират, а продължават надолу. Тялото на Серенак се отделя от тялото на Стефани само за миг, един миг, в който двете му ръце сграбчват гънките на роклята и я вдигат до кръста. След това тялото му отново се притиска в нейното, като по този начин пленява смачкания плат между нея и себе си, а ръцете му остават свободни и галят голите бедра, като полекичка ги раздалечават едно от друго.
— Отведи ме оттук, Лоренс — шепне задъхано Стефани. — Свободна съм. Отведи ме оттук.
— Е, и? — обръща се Пол към Фанет. — Какво ти каза тя?
Фанет затваря зад гърба си вратата на училището. Лицето й е смъртнобледо. Пол си казва, че то не предвещава нищо добро.
— Казвай де, ти изобщо не се забави! Какво ти каза учителката? Повярва ли ти за Джеймс? Поне не ти се скара, нали?
Никакъв отговор. Никога преди Пол не е виждал лицето на Фанет толкова разстроено. Внезапно, без дори да му отговори, Фанет побягва. Нептун рязко става, изоставя поста си под липата и хуква редом с нея.
Пол се колебае дали да не направи същото. Вика, преди Фанет да изчезне от погледа му.
— Говори ли с нея?
— Н-е-е-е-е-е…
Момичето произнася само тази дума през поток сълзи, които биха били достатъчни да наводнят стръмнината на улица „Бланш-Ошде-Моне“.
66
АВТОБУСЪТ ОСТАВЯ КОМИСАР ЛОРАНТЕН на централния площад в Лион-ла-Форе. По време на целия път се е наслаждавал на истинска панорама през предното стъкло: най-напред сводове букова гора, която обгръща цялата околност, а после — парад на нормандски къщи в стил фахверк, насищащи областта с носталгия към по-миналия век. Като че ли селото се бе запазило в този си вид само и само в него да се снимат филми по разказите на Мопасан и романите на Флобер. Погледът на Лорантен се спира за миг върху фонтана на централния площад, който е точно до внушителните хали. Каменният фонтан не изглежда толкова стар, колкото въпросната епоха. И за това си има причина. Бил е изграден преди двадесетина години за Клод Шаброл и филма му за Ема Бовари.